Нишката на покварата

Следващият ден разцъфна ален и остана ален чак до пладне. Според аналите Суранануи вилня безспир в продължение на три дни в Тчом Рин след смъртта на императрица Лараня, връхлитайки ненадейно, без каквото и да е предупреждение. Урагани вършееха пустините на изток, пясъчни бури бушуваха и вдигаха облаци прах на такава височина, че замъгляваха взора на окото на Нуку. По-късно, когато новината за трагичната кончина на Лараня се разпространи из империята, хората взеха да говорят, че бурите били предизвикани от яростта на богинята Суран, разгневена заради смъртта на една от най-обичаните си дъщери, както и че Мос бил завинаги прокълнат от нея.

Лусия обаче не знаеше нищо за това, като изключим смътната тревога, която се бе просмукала в мозъка на костите й през онази сутрин, и остана загнездена там чак когато Суранануи отшумя. Сега момичето седеше на каменистия бряг на едно поточе в северната част на долината, където бе разположено Лоното, и зареяла взор далеч на изток.

Флен й правеше компания. Беше висок за годините си и имаше гъста тъмнокестенява коса, която се спускаше над очите му, а усмивката бе чест гост на устните му. Тази сутрин обаче той почти не се усмихваше.

Лусия се беше променила.

Тя не му беше казала нищо за пътуването до Алскайн Мар до деня, в който се бяха завърнали, ала дори тогава не му разкри кой знае колко. Момчето си даваше сметка, че никой от възрастните не го смяташе за достатъчно важен, че да получава такава информация, но самата Лусия бе взела решението да не споделя с него и това го нараняваше. Флен не се чувстваше особено изненадан — почти всичко, което приятелката му вършеше, беше необичайно, понеже тя сякаш живееше в някакъв различен свят и това я правеше толкова странна и очарователна. Тревогата на момчето обаче идваше от обстоятелството, че сега Лусия беше различна, и Флен се боеше да не се отчужди още повече от него.

В бледосините й очи се бе появила хладина, каквато нямаше преди. Беше изгубила нещо, придобивайки друго в замяна. Бе говорила със същество, стоящо едно стъпало по-ниско от боговете. Беше умряла, макар и за кратко, и това бе променило гледната й точка по начин, който Флен едва ли някога щеше да разбере. Лусия изглеждаше невероятно остаряла — не външно, а вътрешно, съдейки по тона и отговорите — и единственото, за което момчето можеше да си мисли, бе как беше изгубило най-добрия си приятел и колко несправедливо бе това.

Седяха заедно от доста време на брега на потока, облегнати на голяма скала. Земята бе обрасла с висока трева, чиито връхчета гъделичкаха сгъвките на коленете им. Небето бе обагрено в розово, а под тях, на дъното на долината, пасеше голямо стадо банати, наглеждани от дузина конници. Флен се загледа в ленивите животни, загребващи тревата с широките си жилави усти. Макар и да притежаваха огромни закривени рога, биковете ги използваха само в размножителния сезон, когато се състезаваха за женските; тези животни бяха изключително хрисими и сякаш съществуваха единствено за да осигуряват препитание на хищниците. В древните времена банатите се скитали свободно из равнините, ала сега се отглеждаха повсеместно заради месото и млякото им.