Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Вече всичко е наред, Азадех — рече той. — Онези бяха просто хулигани!
— Да — кимна тя. — Трябва да ги бичуват!
Ерики продължаваше да изучава лицата на хората, които се трупаха край джамиите, по пазарите и тесните улички, опитвайки се да разбере причината за тяхната враждебност. „Нещо се е променило — помисли си той. — Но какво?“ После стомахът му изведнъж се сви и той разбра всичко.
— Откакто напуснахме Табриз не срещнахме нито един войник, да не говорим за военен камион — промълви той.
— Наистина — изненадано го погледна Азадех.
— Нещо се е случило, при това нещо сериозно!
— Война? Руснаците са преминали границата? — Лицето й стана пепеляво.
— Едва ли. В такъв случай на север ще се насочват войски, ще летят самолети… — Той й хвърли кратък поглед и успокоително добави: — Сигурно не е нещо страшно. А ние скоро ще бъдем в Техеран, там е Шаразад и още куп твои приятелки. Крайно време е да смениш обстановката. Може би ще ми разрешат отпуската, която ми се полага, и ще заминем за Финландия за една-две седмици…
Напуснаха центъра на града и навлязоха в предградията — все същите руини, все същите грозни огради, все същите дупки над вадите с изпражнения. Но пътят беше широк, с четири платна, и макар че движението все още беше бавно — едва тридесетина километра в час, той престана да изпитва тревога от ново задръстване. Малко по-нататък беше отклонението за Абадан и Керманшах, което щеше да отнеме голяма част от автомобилите. Очите му по навик пробягаха по уредите на арматурното табло, отново му се прииска да е във въздуха, далеч от тази човешка гмеж. Бензиномерът показваше, че в резервоара има малко повече от една четвърт. Скоро ще трябва да зареди, но това не беше проблем, тъй като бензин имаше предостатъчно.
Намали скоростта, за да мине покрай небрежно, спрял насред шосето камион, и по челното стъкло изтропа нова порция боклуци, хвърлена кой знае от кого.
— Ерики, може би ще е по-добре да се върнем обратно в Табриз — промълви Азадех.
— Не — поклати глава той, доловил със задоволство страх в гласа й. За пръв път му се случваше такова нещо. — Ще стигнем до Техеран ще видим какво е положението и тогава ще решаваме.
Тя се наведе към него и сложи ръка на коляното му.
— Онези хулигани ме уплашиха, Господ да ги накаже! — промълви тя, пръстите на другата й ръка нервно прехвърляха зърната на изумрудената огърлица, която висеше на врата й. Повечето иранки носят изумруд или топаз срещу уроки. — Какви кучета, Господи! Да горят в пъкъла, мръсниците! — Очите й се спряха на пустия портал на голямата военновъздушна база край града и тя учудено попита: — Защо и тук няма войници?
— И аз си задавам този въпрос — отвърна Ерики.
Вдясно се появи отклонението за Абадан и Керманшах, което пое голяма част от автомобилния поток. Край него се точеше ограда от бодлива тел, с каквито бяха оградени повечето главни пътища в Иран. Те имаха предназначението да не позволяват на хората и добитъка да пресичат, където им хрумне. Катастрофите бяха ежедневно явление, при това катастрофи с ужасно висока смъртност.
„Съвсем нормално за страна като Иран — помисли си Ерики. — Като онези нещастни глупаци, които паднаха в планинската пропаст сутринта. Никой няма да съобщи за катастрофата, никой няма да знае къде са изчезнали, никой няма дори да ги погребе. Това ще сторят лешоядите и подивелите кучета.“
— Виж! — изведнъж извика Азадех и посочи с ръка напред.
На стотина метра пред колата имаше полицейска бариера, край която се движеха мъже в парцаливи цивилни дрехи; някои въоръжени. Бариерата беше поставена на входа на бедно безименно селце. Край пътя имаше няколко сергии, отсреща — празна поляна. Между мъжете около бариерата се въртяха жени с черни галабии, подскачаха невръстни деца. Колите пред тях спираха, пътниците подаваха документите си за проверка и продължаваха. Няколко коли бяха отбити встрани на поляната и групи въоръжени мъже разпитваха хората в тях.