Kолеж за магьосници

— Селяния и простотия — дрезгаво крещеше Елиът. — Хора, да се измъкнем през някоя странична врата!

Настъпи предупредителна тишина, сякаш част от тварите се бяха досетили какво предстои да се случи. Подът се разтресе и един великан от нажежено до червено желязо събори стената и влезе. От него се излъчваше топлина, въздухът затрептя в омара, всичко се нажежи. Наведе се и опря длани в пода — с една трета надвишаваше височината на залата. Очите му нямаха зеници, също като разтопено злато. Въздухът се изпълни с прахоляк. Една тухла от рухналата стена беше повалила Фен на земята. Великанът стъпи с крак върху проснатото й тяло и тя изригна в пламъци.

Всички се разбягаха. Най-близките изходи бяха задръстени. Куентин побягна, огледа се за Алис, но видя Джош — шишкото стоеше сам-самичък посред залата. Беше призовал една от онези шантави черни дупки. Светлината помръкна до кехлибарено. Червеният великан очевидно бе запленен клечеше и изучаваше привидението.

Куентин се затича по един от пустите и тъмни странични коридори. Беше тихо — звукът бе изключен като на телевизор. Въздухът изгаряше дробовете му. Той опря ръце на коленете си. Гърбът го сърбеше болезнено точно зад дясната плешка. Протегна ръка да се почеше и напипа там стрела. Не се беше забила дълбоко, само на сантиметър — два. Измъкна я, без да му мисли, и струйка кръв шурна от раната. Радваше се, че го боли. Така имаше за какво да мисли.

Тишината бе удивителна.

Отново се намираше в безопасност. За няколко минути си позволи лукса да вдишва прохладен въздух, да не тича, да се усамоти в полумрака, да не го грози смърт. Ала ситуацията бе сериозна. Би могъл да е последният жив от групичката. Нямаше представа как да излезе навън. Можеше да загине. Почувства тежестта на скалите и почвата. Беше жив заровен. А дори да се добереше до повърхността, копчето не бе у него. Нямаше как да се върне на Земята.

Стъпки в мрака. Някой се задаваше. Ръцете на фигурата сияеха от излъчваното заклинание. Куентин уморено подхвана поредната "Магическа ракета", но преди да я довърши, осъзна, че това е просто Елиът. Ръцете му рухнаха като отсечени и той се отпусна на пода.

Няколко минути останаха облегнати един до друг на стената и никой не проговори. Хладните камъни уталожиха болката в гърба на Куентин. Ризата на Елиът беше разгащена. От едната страна лицето му беше изцапано със сажди. Ако знаеше, щеше да побеснее.

— Добре ли си?

Елиът кимна.

— Фен е мъртва.

Елиът вдиша дълбоко и прокара грейнали ръце през гъстата си чуплива коса.

— Знам. Видях.

— Нямаше какво да сторим. Големия Червенокож не ни беше по силите, там е цялата работа.

Умълчаха се. Думите им бяха загубили връзка със света, а може би светът се бе откъснал от думите. Елиът му подаде плоско шише; Куентин отпи и го върна обратно. Силната течност сякаш възстанови комуникацията между него и тялото му. Събра колене и ги притисна към гърдите си.