Беше почти обед, когато Страйк пристигна пред дома на Изи на Ъпър Чейн Роу в Челси, тиха улица с къщи от двете страни, които, за разлика от сградите на Ебъри Стрийт, бяха все различни, но съчетани с вкус. Тази на Изи бе малка и боядисана в бяло с фенер до входната врата. Страйк позвъни и тя отвори само след секунди.
В широките си черни панталони и черен пуловер, твърде плътен за такъв топъл ден, Изи напомни на Страйк за първата му среща с баща й, когато той бе облякъл дебело палто през юни. На шията й висеше сапфирено кръстче. Страйк си помисли, че бе дотолкова в траур, доколкото позволяваха съвременното облекло и нрави.
– Влез, заповядай – изрече тя нервно, без да среща погледа му, отстъпи назад и го покани с жест към обширно помещение, съчетаващо дневна и кухненска част с бели стени, канапета с ярък десен и камина в стил ар нуво, чиято полица бе поддържана от жилести гипсови женски фигури. Високите задни прозорци разкриваха гледка към малък частен двор със скъпи градински мебели и добре поддържан жив плет.
– Сядай – каза му Изи и махна към едно от яркоцветните канапета. – Чай? Кафе?
– Чай, благодаря.
Страйк се настани и незабележимо отстрани няколко неудобни, обшити с мъниста възглавнички изпод себе си, след което огледа стаята. Въпреки веселите модерни тъкани преобладаваше по-традиционно английски вкус. Две ловни гравюри висяха над масичка, отрупана с фотографии в сребърни рамки, включително голяма черно-бяла снимка от сватбата на родителите й – Джаспър Чизъл в униформата на Кралските хусари, а лейди Патриша, руса и зъбата, в облак от тюл. Над камината висеше акварел на три руси дечица, за които Страйк предположи, че са Изи, покойният Фреди и Физи, непознатата му по-голяма сестра.
Изи трополеше в кухнята, изпускаше лъжички, отваряше и затваряше шкафове, без да намери каквото търсеше. Накрая, след като отказа предложената й от Страйк помощ, пренесе поднос с чайник, чаши и чинии от костен порцелан и бисквити през краткото разстояние между кухнята и ниската масичка и го остави върху нея.
– Гледа ли откриването на олимпиадата? – попита го любезно, заета с чайника и цедката.
– Да, гледах го – отвърна Страйк. – Чудесно беше, нали?
– Хареса ми първата част – каза Изи, – онова с индустриалната революция, но след това малко доскуча. Не съм сигурна дали чужденците ще схванат защо споменаваме Националната здравноосигурителна служба. А лично аз можех да мина и без рап музиката. Сложи си колкото искаш мляко и захар.
– Благодаря.
Настана кратко мълчание, нарушавано само от потракването на сребърни прибори и порцелан, онова мълчание, на което в Лондон можеха да се радват само хора с много пари. Мансардният апартамент на Страйк никога не бе напълно тих дори през зимата: музика, стъпки и гласове изпълваха улицата в Сохо под него, а когато пешеходците се оттеглеха, разнасяше се тътенът на нощния трафик и дори най-лекият полъх на вятъра караше паянтовите му прозорци да дрънчат.
– О, чекът ти – сети се Изи и отново скочи да вземе плик от кухненската маса. – Заповядай.
– Много ти благодаря – отговори Страйк и го пое от нея.
Изи отново седна, взе си бисквита, после се отказа да я яде и я сложи в чинийката си.
Страйк отпи от чая, за който подозираше, че е от най-високо качество, но за него имаше неприятния вкус на сушени цветя.
– Хм... – обади се Изи най-накрая. – И аз не знам откъде да започна.
Заразглежда пръстите си, които бяха без маникюр.
– Страх ме е да не ме помислиш за откачена – измърмори тя и го погледна изпод русите си мигли.
– Надали – отвърна Страйк, остави чая си и си придаде изражение, за което се надяваше да е насърчително.
– Научи ли какво са открили в портокаловия сок на татко?
– Не.
– Стрити на прах таблетки амитриптилин. Не знам дали са ти известни... Това е антидепресант. От полицията казаха, че били доста ефикасен и безболезнен метод за самоубийство. Нещо като да сложиш колан и тиранти едновременно... това с хапчетата и... торбичката.
