Като се пазеха да не нарушат условията на възбраната, фотографите не припариха до погребението на Чизъл в Улстоун. Новинарските организации се ограничиха до кратко излагане на фактите за състоялата се служба. Страйк бе обмислял да прати цветя, но реши да не го прави, тъй като жестът можеше да бъде приет като безвкусно напомняне за неплатената сметка. Междувременно бе започнало разследване на смъртта на Чизъл с все още необявени резултати.
И тогава, съвсем внезапно, вече никой не се интересуваше от Джаспър Чизъл. Сякаш трупът, бил център на внимание в продължение на цяла седмица на вестникарски материали, клюки и слухове, изведнъж бе потънал под историите за спортисти, за подготовката на олимпиадата, предсказвания за резултатите – изобщо страната бе изцяло на тази вълна, защото дали хората одобряваха събитието, или не, бе невъзможно то да бъде игнорирано или избегнато.
Робин все така звънеше на Страйк всеки ден и го притискаше да й позволи да се върне на работа, но той все така отказваше. Не само че Мич Патерсън се бе появил още два пъти на улицата й, но сега непознат млад уличен музикант бе прекарал цялата седмица на тротоара срещу офиса на Страйк, като пропускаше тактове на китарата всеки път, щом зърнеше детектива, и най-редовно прекъсваше песните по средата, за да отговаря на мобилния си телефон. Очевидно медиите не бяха забравили, че олимпиадата в крайна сметка щеше да свърши, а пикантната история за причината Чизъл да наеме частни детективи нямаше да им избяга.
Никой от полицейските контакти на Страйк не знаеше нищо за хода на разследването на колегите им по случая. Обикновено способен да спи и при най-неприветливи условия, Страйк се чувстваше необичайно нервен, а нощем будуваше, заслушан в увеличилия се шум на Лондон, сега препълнен с гости за олимпиадата. Последния път, когато бе страдал от толкова продължителен период на безсъние, беше през първата му седмица на съзнание, след като половината му крак бе отнесен от самоделно взривно устройство в Афганистан. Тогава го държеше буден мъчителен сърбеж, невъзможен за почесване, защото го бе усещал в липсващото си стъпало.
Страйк не беше виждал Лорелай от вечерта на приема за параолимпийците. След като остави Шарлот на улицата, бе поел към Трафалгар Скуеър да се опита да открие Били, но единственият резултат бе, че закъсня още повече за вечерята с Лорелай, отколкото бе очаквал. Уморен, с болки, ядосан от неуспеха да намери Били и разтърсен от неочакваната среща с бившата си приятелка, пристигна в ресторанта за къри с очакване, ако не и надежда, Лорелай вече да си е тръгнала.
Ала тя не само го чакаше търпеливо на масата, а и мигом му отне инициативата с поведението си, което той характеризира наум като стратегическо оттегляне. Не само че не настоя да обсъждат бъдещето на връзката им, а се извини, задето е изтърсила онова глупаво признание в любов в леглото, за което съзнаваше, че го е притеснило, и искрено се разкайваше по този повод.
Страйк, който почти беше опразнил халбата си бира още със сядането, за да си даде кураж за очакваната неприятна задача да обяснява, че не иска отношенията им да стават нито по-сериозни, нито по-трайни, остана с подрязани крила. Твърдението й, че бе изрекла „Обичам те“ в момент на екстаз, обезсмисли подготвената му реч и предвид че тя изглеждаше прелестно на приглушената светлина в ресторанта, по-лесно и приятно за него бе да приеме обяснението й буквално, отколкото да предизвиква конфуз, който никой от двама им не желаеше. През последвалата седмица няколко пъти бяха разговаряли и си бяха разменяли съобщения, макар контактите му с Робин да бяха били далеч по-чести. Лорелай напълно разбираше необходимостта той да се снишава за известно време, след като й обясни, че клиентът му е бил министърът от правителството, който бе открит задушен в полиетиленова торбичка.
