Спящата кукла [bg]

„Миличко, миличко, събуди се, не се страхувай. Аз съм полицай. Виждаш ли значката ми? Я събери дрехите си, върви да се изпишкаш и се облечи.“

Леля й беше неспокойна, раздразнителна, постоянно се озърташе. Като в онзи филм по телевизията, който бе гледала у Брадли миналата година. За затвора. Ако се случи нещо лошо, охраната ще блокира всички врати.

Тириса, Спящата кукла, беше като в затвор. Закотвена тук, в Хогуъртс, в Средната земя… в Оз…

В зеления затвор.

„Ами, това е, сладурче — помисли си мрачно. — Даниел Пел е на свобода, а пък аз съм затворена.“

Отново взе книгата със стихотворения и се замисли за изпита си по литература.

Прочете още два реда.

Досааааада!

През телената ограда забеляза някаква кола, която се приближи бавно, спря рязко и шофьорът като че ли погледна към нея през храстите.

Тириса стъпи на земята и престана да се люлее.

Колата можеше да е на всеки. На съседите, на някой, който е избягал от училище… Това не я притесняваше — поне не много. Разбира се, заради информационното затъмнение на леля си не знаеше дали Даниел Пел е бил арестуван, или са го видели да тръгва към Напа. Но това беше глупаво. Благодарение на леля си сега тя бе в програмата за защита на свидетели. Как щеше да я намери?

Все пак реши да погледне тайно компютъра и да види какво става.

Стомахът й леко се сви.

Стана и тръгна към къщата.

„Добре де, малко ни е шубе.“

Пак погледна назад, през пролуката между храстите в дъното на двора им. Колата я нямаше.

Тя отново се обърна към къщата и застина на място.

Мъжът от колата беше прескочил високата ограда на няколко метра отпред, между нея и къщата. Вдигна очи, дишаше тежко от усилието, беше се приземил на колене до две големи азалии. Ръката му кървеше — беше се порязал на двуметровата телена ограда.

Това бе той. Даниел Пел!

Тириса изписка.

Беше я намерил. Сега искаше да довърши и последния оцелял от семейство Кройтън.

Той се усмихна, изправи се вдървено и тръгна към нея.

Тириса Кройтън заплака.