Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Той разпери ръце, за да ни покаже панорамата оттам.
— Виждахме целия площад и полицейското управление. При това много добре. Навсякъде гъмжеше от сръбска милиция. Видяхме десетина танка, стари „Т–34“, подредени в редица, а екипажите им се бяха покатерили върху тях и ги почистваха след операцията. Видяхме и една огромна купчина трупове. Бяхме взели бинокли, така че ги извадихме и огледахме труповете. През оптиката виждахме дори лицата. Някои от тях не ги познавахме. Сигурно бяха селяни, попаднали на огневата линия. Но разпознахме повечето. После Мачуско ме бутна с лакът и ми посочи нещо до полицейското управление. Погледнах. Точно до главния вход бяха забили един висок стълб. А на върха се виждаше нещо безформено, от което се отцеждаха капки. Беше главата на Ахан. Сърбите я бяха отсекли и забили като трофей.
Той спря да ни погледне. Искаше да ни набие в главите колко ужасно е било.
— Слязохме и се изнесохме по най-бързия начин — продължи. — Открихме следи, които извеждаха от селото, и ги проследихме. След около пет километра попаднахме на селяни, които се криеха в гората. Бяха напуснали селото сутринта, след края на престрелката. Казаха, че сърбите са полудели и никой не бил в безопасност. Имаше две възрастни жени, един старец и сигурно три-четири деца. Всички бяха уплашени до смърт. Дадохме им малко храна и Мур ги разпитва двайсетина минути. Казаха, че късно предишния ден, малко преди залез, в селото пристигнала голяма сръбска част, около шестстотин души, които се скрили на различни места. Спрели танковете в плевните и скрили повечето хора в къщите. През цялата нощ подреждали амуниции, опъвали жици, разполагали постове и се готвели за нещо. После, около шест сутринта, сякаш цялото село избухнало. Навсякъде се разхвърчали куршуми и снаряди. Битката продължила около два часа. Имало много стрелба, но селяните чули и изстрели някъде на север. Ахан беше разположил охранителната си група там и ние предположихме, че са нападнали и тях.
— И какво беше станало според вас? — попитах. Лицето му почервеня и гневът му започна да взема връх.
— Какво беше станало ли? Не е ли очевидно, по дяволите? Сърбите знаели, че Ахан идва. Чакали го. Шест-седемстотин души. Извън селото чакала още една голяма военна част, може би подкрепление, което се справило с охранителната му група. Горките негодници нямали никакъв шанс. Избили ги. Една от бабите ни каза, че през последния половин час от битката наоколо обикаляли само сръбски войници, които издирвали оцелели. Намерили десет-петнайсет и ги завлекли на площада. После ги съсекли с щиковете. Бабата каза, че никога нямало да забрави как пищели мъжете.
Нещо в начина, по който Перит разказваше тази история, я правеше особено въздействаща. Може би грубите прости думи, които използваше. Или просто ужасяващата й достоверност. Дори Имелда и момичетата й се бяха навели напред, вторачени в изкривеното лице на Перит.
Самият той също беше дълбоко развълнуван. Искаше да ни шокира, но докато разказваше, трябваше да преживее цялата сцена отново. Беше стиснал челюсти, а очите му ядно блестяха.
— И вие обвинявате капитан Санчес за това? — попитах.
— Естествено, че обвинявам този глупак! — избухна той. — Нямаше търпение да запише нещо хубаво в досието си, за да получи повишение. Шефът, старшина Персико де, му каза да не пуска Ахан. Предупреди го. Дори го чух как му вика. Предишния ден го заведе навътре в гората, за да не чуе никой от нас, но аз подслушах как спореха. Но Санчес не искаше и да чуе. Все повтаряше какъв голям удар щяло да бъде, ако Ахан и хората му унищожат полицейското управление. Щяло да възпламени целия район, така казваше. Тъпак.
— Какво стана, когато тримата с Мачуско и Мур се върнахте?
— Първо отидохме да видим шефа. Не бях в настроение да говоря със Санчес, нали разбирате? На двамата с Мачуско ни идваше да го пребием или дори да застреляме този тъпак. Така че Мур предложи първо да отидем при шефа. Да го оставим той да се оправя.
— И какво направи старшина Персико?
— Ядоса се. Не че е казал нещо, но аз си знаех, че е предупредил Санчес точно за това. И все пак се почувства виновен. Такъв си е шефът. Беше направил всичко по силите си, за да го спре, и пак се чувстваше отговорен.
— Той скара ли се по-късно с капитан Санчес?
— Не ми е известно. Може и да му е казал нещо, когато са били насаме, но шефът може да преглътне и да продължи.
— Добре, ще се изразя по друг начин — казах. — Забелязахте ли видима промяна в командната верига след това?
— Не.
— Кой издаваше заповеди?
— Предимно Санчес, понякога и старшината. Не по-различно от обикновено.