Нищо за губене
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Нищо за губене». Краткое содержание книги:
Самолетът продължи да се изкачва стръмно още една минута, после Търман го изравни и Ричър се люшна напред на седалката си, задържан от колана. Той хвърли поглед към таблото и видя, че висотомерът показва шестстотин метра. Скоростта им беше малко над сто и деветдесет километра в час. Според показанията на компаса летяха на югоизток. Резервоарите бяха пълни малко над половината. Изкуственият хоризонт на уреда беше съвсем хоризонтален. На таблото имаше множество зелени светлини и нито една червена.
Търман забеляза, че Ричър гледа таблото, и попита:
— Страх ли те е да летиш?
— Не — отвърна Ричър.
Двигателят беше шумен и целият самолет се разтърсваше от вибрациите. Вятърът виеше покрай предното стъкло и свиреше през пролуките в кабината. Малкият пайпър напомняше на Ричър за старите коли, които се използват за таксита около железопътните гари в предградията. Беше износена, раздрънкана машина, но все пак щеше да се справи с маршрута. Най-вероятно.
— Къде отиваме? — попита той.
— Ще видиш.
Ричър наблюдаваше компаса. Летяха на югоизток, без да се отклоняват. Под компаса имаше екранче със зелени течни кристали, на което се виждаха две числа. GPS координати — географска ширина и дължина. Намираха се под четирийсетия паралел, на повече от сто градуса западна дължина. И двете числа бавно и едновременно нарастваха. Движеха се на юг и на запад, със скромна скорост. Ричър си припомни картите. Пред тях имаше пуста земя — ъгълът на щата Колорадо, ъгълът на щата Канзас и онази част от щата Оклахома, която приличаше на дръжка на тиган. После компасът се отклони още малко на юг и Ричър разбра, че Търман е обикалял около въздушното пространство над Колорадо Спрингс. В града имаше военновъздушна база и сигурно го охраняваха малко по-агресивно. Беше добра идея да го заобиколиш отдалеч.
Търман поддържаше постоянна височина от шестстотин метра и постоянна скорост от двеста километра в час, а компасът сочеше на юг-югоизток. Ричър отново провери картите в главата си и пресметна, че ако не кацнат или не променят курса, ще излязат от щата Колорадо в долния му десен ъгъл. Часовникът на таблото показваше седем и седемнайсет вечерта, значи избързваше с две минути. Ричър си помисли за Вон, която седеше сама в колата си. Беше чула излитането на самолета. Сигурно се питаше защо Ричър не се връща.
— Снощи си отворил един контейнер — обади се Търман.
— Така ли? — попита Ричър.
— Така предполагам. Кой друг би го направил?
Ричър не отговори.
— Видял си колите — продължи Търман.
— Така ли? — повтори Ричър.
— Да предположим така, като интелигентни хора.
— Защо ги карат при теб?
— Има някои неща, които всяко правителство предпочита да скрие от политически съображения.
— Какво правиш с тях?
— Същото, което правя с катастрофиралите коли от магистралата. Рециклираме ги. Стоманата е невероятно нещо, Ричър. Живее вечно. Тойота и пежа от Залива преди са били фордове и шевролети от Детройт, а те на свой ред са били ролс-ройсове от Англия или холдъни от Австралия. Или велосипеди, или хладилници. Част от стоманата е нова, разбира се, но изненадващо малка част. Истинският бизнес е в рециклирането.
— И истинската печалба е там.
— Естествено.
— Тогава защо не си купиш по-хубав самолет?
— Този не ти ли харесва?
— Не особено — отвърна Ричър.
Полетът продължаваше. Компасът сочеше на юг-югоизток, а кашонът си стоеше на задната седалка. Пред тях нямаше нищо друго освен мрак, в който от време на време се появяваха далечни жълти светлинки. Селца, ферми, бензиностанции. В един момент Ричър видя по-ярки светлини в далечината вляво и вдясно. Може би Ламар и Ла Хунта. Малки градчета, които изглеждаха по-големи в сравнение с пустотата около тях. Понякога по шосетата се виждаха коли — малки конуси от синкава светлина, които пълзяха през мрака.
— Как е Ъндъруд? — попита Ричър. — Помощникът?
Търман замълча за миг. После каза:
— Той почина.
— В болницата?
— Не успяхме да го закараме там.
— Ще има ли аутопсия?
— Той няма роднини, така че няма кой да подаде молба.