Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Левин се озърна наоколо и не можа да познае мястото: дотолкова бе се променило всичко. Грамадно пространство от ливадата беше окосено и с ароматните си вече откоси блестеше с особен, нов блясък под полегатите вечерни лъчи на слънцето. И окосените храсти при реката, и самата река, която преди това не се виждаше, а сега блестеше като стомана в своите лъкатушки, и раздвижилите се косачи, които бяха вече станали, и стръмната стена от трева в неокосеното място на ливадата, и ястребите, които се виеха над оголената ливада — всичко беше съвсем ново. Като се опомни, Левин започна да пресмята колко е окосено и колко още може да се окоси днес.
С четиридесет и двама души бе свършена извънредно много работа. Голямата ливада, която през време на крепостничеството окосяваха за два дни с тридесет коси, бе окосена вече цяла. Неокосени оставаха още ъглите с къси редове. Но на Левин се искаше да окосят тоя ден колкото може повече и го беше яд на слънцето, което се спущаше така бързо. Той не чувствуваше никаква умора; искаше му се само работата да върви още по-бързо и да окосят колкото може повече.
— Е, как ти се струва, ще можем ли да окосим и Машкин връх? — попита той стареца.
— Ако рече Бог, слънцето вече не е високо. Ще има ли за водка на момчетата?
На пладнина, когато отново седнаха и пушачите запушиха, старецът съобщи на момчетата, че „ако окосят Машкин връх, ще има водка“.
— Ка’щяло да не го окосим! Започвай, Тит! Бързо ще го омахаме! Ще се наядеш нощес. Започвай! — чуха се гласове и като си дояждаха хляба, косачите тръгнаха да косят.
— Е, дръжте се, момчета! — каза Тит и почти в тръс тръгна пред всички.
— Върви, върви! — казваше старецът, който бързаше зад него и лесно го настигна. — Ще те порежа! Пази се!
И млади, и стари косяха сякаш в надпревара. Но колкото и да бързаха, не похабяваха тревата и откосите се отмятаха също така чисто и правилно. Останалото в ъгъла парче бе окосено за пет минути. Последните косачи още доизкарваха откосите си, когато предните метнаха на рамо кафтаните си и през пътя тръгнаха към Машкин връх.
Слънцето вече слизаше зад дърветата, когато, дрънчейки с тенекиените си брусници, те влязоха в гористото долче Машкин връх. В средата на дола тревата беше до пояс, нежна и мека, а тук-там из гората изпъстрена с гайтаника.
След късо съвещание — дали да карат надлъж или напреки — Прохор Ермилин, грамаден, възчер селянин, също известен косач, тръгна пред всички. Той изкара един откос напред, върна се назад и отмина и всички започнаха да се изравняват зад него, като се спущаха надолу в падината и се изкачваха нагоре до самия край на гората. Слънцето залезе зад гората. Падна вече роса и косачите бяха на слънце само когато излизаха на баира, а долу, дето се вдигаше пара, и от другата страна на баира се движеха в хладна и росна сянка. Работата кипеше.
Прерязвана със сочен звук, дъхавата трева се стелеше на високи откоси. Косачите, които от всички страни се трупаха по късите откоси, се надпреварваха, като подрънкваха с брусниците, и от време на време се чуваше ту сблъскване на коси, ту съскане на бруса по наточваната коса, ту весели викове.
Левин вървеше все така между младия човек и стареца. Старецът, облякъл овчето си кожухче, беше все така весел, шеговит и свободен в движенията си. В гората постоянно попадаха на поникнали в сочната трева гъби, които косите прерязваха. Но щом видеше гъба, старецът се навеждаше вземаше я и я слагаше в пазвата си. „Подарък на бабичката“ — току казваше той.
Колкото бе лесно да косят мократа и слаба трева, толкова пък беше трудно да се спущат и изкачват по стръмния наклон на дола. Но старецът не се спираше пред това. Като размахваше все така косата, с дребни, твърди крачки на обутите си с големи цървули крака той се изкачваше бавно по стръмното и макар че раздрусваше цялото си тяло и увисналите под ризата му долни гащи, не пропущаше по пътя си нито една тревичка, нито една гъба и все така се шегуваше със селяните и Левин. Левин вървеше след него и често мислеше, че той непременно ще падне, като се изкачва с косата си по такъв стръмен баир, дето човек трудно може да се покатери дори без коса; но той се изкачваше и правеше, каквото трябва. Чувствуваше, че го движи някаква външна сила.