Пейзажите на времето

— Имам публикации — отбранително промърмори той.

— Тогава защо?

— Онази работа с Лейкин. Не мога да се занимавам с проучвания в група с двама души, които харесвам, Фехер и Шулц, и с един, с когото не се понасяме, Лейкин. Индивидуалните характери са…

— Мислех си, че учените стоят над обикновените разправии. Ти ми го каза веднъж.

— Това е нещо повече от разправия, не можеш ли да го разбереш?

— Ха.

— Лейкин е от старата школа. Скептик. Смята, че съзнателно се опитвам да му създавам проблеми. — Той започна да брои причините на пръстите си. — Може би остарява и чувства положението си малко нестабилно. По дяволите, не зная. Но не мога да работя в група, ръководена от тип като него. Казвал съм ти го и преди.

— О — малко остро отвърна тя. — Значи в крайна сметка сме разговаряли и за това?

— О, Господи.

— Радвам се, че споделяш с мен всички тези проблеми. Твоите проблеми.

— Виж — широко разпери ръце той, — не знам какво ще направя. Просто си приказвам.

— Това би означавало да напуснем Ла Хола. Да напуснем Калифорния, където съм живяла през целия си живот. Ако се стигне дотам, дай ми няколко минути да го смеля, а?

— Естествено. Естествено.

— Обаче все още можеш да останеш тук, така ли? От теб ли зависи?

— Да. Ще го решим заедно.

— Добре. Честно и откровено? Открито? Без да се дистанцираш?

— И двамата имаме право на глас.

— Прието.

Гордън се отпусна назад върху пясъка и разтвори смачканото списание „Тайм“ срещу високо издигналото се слънце. Опита се да не обръща внимание на врящите в главата му възможности и да се съсредоточи върху статията в раздел „Наука“, отнасяща се за заплануваното изстрелване на „Аполо“ към Луната. Напредваше бавно — десетгодишните занимания със стегнатия език на физиката го бяха отучили от бързо четене. От друга страна, те го бяха направили по-внимателен към стила. Постепенно започна да му се струва, че в лековатата простота на „Тайм“ се крие нещо повече, отколкото показваше. Разсъждаваше над този въпрос, когато над него падна някаква сянка.

— Струва ми се, че те познах — каза груб мъжки глас.

Гордън премигна на ярката слънчева светлина. Беше Клиф в бански гащета и с опаковка от шест бири в ръце.

Гордън се вцепени.

— Мислех, че живееш в Северна Калифорния.

— Хей! Клифи! — Пени се претърколи по гръб и го видя. — К’во правиш тук? — Тя седна.

Клиф клекна на пясъка и погледна Гордън.

— Просто минавам насам. Имам почивен ден. Намерих си работа на крайбрежието.

— И ни видя тук? — весело попита Пени. — От колко време си насам? Трябваше да ми се обадиш.

— Да — сухо рече Гордън, — забележително съвпадение.

— Малко повече от седмица. На работа съм от два дни.

Клиф клечеше без да сяда, но стискаше бирата в двете си ръце между краката си и задникът му беше само на сантиметър от пясъка. Гордън си спомни, че в някакъв филм бе видял японците да клечат така в продължение на часове. Беше странна поза, като че ли Клиф не искаше да се ангажира и изцяло да седне при тях.