Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Забавих крачка. Безбрежният блясък на океана ли ме заслепяваше, или неизбежността на неприятния момент, който ми предстоеше да изживея? Да стисна зъби ли трябваше или да стегна корем? За миг с трепет си помислих, че се случва Бог да бъде и милостив, че може би няма да излее целия си гняв само върху един човек.
Сепнах се — тя ме викаше. Тук охрата на стръмния бряг преливаше в бледозелено, а към плажа се точеха дълги криволичещи вади размита глина. Знаех две-три подобни места в околностите. Там човек неизменно попадаше на старци, обсебени от своя ревматизъм, или на хипита, които пушеха хашиш, като и едните, и другите бяха покрити от глава до пети с кал и се плакнеха в малки естествени вани, пълни с топъл клисав бълвоч. Навремето, когато бяха малки и във ваканция, водех тук дъщерите си. И още помнех натрапчивия мирис на пръст, от който с дни не можехме да се отървем.
Отидох при нея. Бяхме далеч от многолюдните плажове, нямаше жива душа. Тя се усмихваше. Това беше добре. Бе топло, но много приятно, тъй като въздухът не пареше както обикновено. Тя съблече банския си и леко се изчерви, защото я гледах, после седна в една вдлъбнатина и попита дали идвам, като междувременно започна да размазва върху гърдите и раменете си внушителни парчета глина. Сбутах червените си бермуди зад туфа суха трева. Кому би хрумнало да издевателства над един гол и беззащитен човек?
Направихме си маска на главата и лицето.
— Странно… Така изглежда по-лесно.
— Кое, миличка?
— Ами да се говори… С това чудо на физиономията.
Седяхме един срещу друг, потънали до кръста в кал, сякаш в меки каяци. Бях проснал ръце от двете си страни, на самия ръб на вдлъбнатината, и сега като че ли по някакво чудо я наблюдавах вече без капчица недоверие.
— Е, веднъж вече успяхме да си поговорим и без него, или може би греша?
Тя наведе глава.
— Погледни ме.
В мен се таеше едно приказно създание, което се събуждаше единствено в присъствието на дъщерите ми. Не се случваше често, а и не знаех нито как предизвикват появата му, нито дали изобщо си дават сметка какво правят. Но то напомняше за себе си винаги, когато бяхме чудесно настроени един към друг, дебнеше и най-беглото намигване, което си разменяхме, а усмихнехме ли се, направо се развихряше. И тогава заемаше моето място. В такива моменти някои неща надхвърляха възприятията ми, превръщах се в жалка твар, неспособна да осмисли силата и мащабите на собствените си чувства. Но то знаеше за какво става дума, то проумяваше неразбираемото за мен, възприемаше онова, което никога не бих могъл да възприема, и за миг ме издигаше до висини, които съзнанието ми не би могло да достигне само. Така от време на време дъщерите ми оказваха наистина много особено въздействие върху мен. Дори Евелин — а до този момент тая пръдла дори не се бе поинтересувала какво става с мен — бе все още способна да ме накара да се преобразя и да събуди в душата ми този тъй възвишен двойник, който всеки път ме изумяваше.
В крайна сметка тя отново вдигна очи към баща си, чието върховно блаженство остана скрито от погледа й, стаено под дебел пласт глина.
— Мислех, че така ти е по-лесно.
Усещах, че лицето ми започва да изсъхва. Вече ми беше трудно да се усмихвам.
— Просто не знам как ще реагираш…
— Я да видим… Седнал съм, на четирийсет и пет години съм и Бога ми, смятам, че съм чувал какво ли не.
— Слушай… Мисля, че няма да ти хареса.
— Много добре. Може и да не ми хареса. Все някак ще го преглътна.
— Това не трябваше да се случва, нали разбираш…
— Не, не съвсем.
Тя се озърна надясно, после наляво и изведнъж се разплака.
— О, татко!… Бременна съм!
Помислих: Ето, дойдохме си на думата. Такъв удар може и главата да ти строши.
— Но кажи нещо!
— По дяволите! — промърморих.
Пребледнях под маската. Предполагам, че в очите й все още запазвах пълно спокойствие, но глината се бе втвърдила и блокираше и най-незначителната гримаса.
Тя ронеше вече не сълзи — от очите й бликаха истински фонтани, които се стичаха под втренчения ми поглед по гърдите й и се смесваха с рядката кал.