Шепнещите [bg]

Тобаяс го приемаше като обикновена патрулна обиколка. Опипа ги, за да се увери, че всички имат контейнери с вода на гърба, ръкавици, възглавници, чисто и смазано оръжие и нови батерии в очилата за нощно виждане. Всички вече бяха направиш личните си проверки и помнеха отлично реда за обслужване на наблюдателен пост, но каквито и недостатъци да имаше Тобаяс, той проверяваше стриктно дали всеки знае каква е поставената му задача и има ли нужното снаряжение, за да я изпълни. Родам наблюдаваше мълчаливо, явно се чувстваше неудобно в своя кевлар[35]. Беше нервен и непрекъснато поглеждаше часовника си. Тобаяс провери допълнителните амуниции за 12,7-милиметровата картечница, прикрепени към дясната страна на страйкъра. Трудно бе да се стигне до тях, когато се стреля, но нямаше къде другаде да се сложат и беше по-добре да са там, отвън, отколкото изобщо да се лишат от тях. След проверката всеки докосна своите талисмани: медали, кръстове, снимки на близките. Каквито и привични действия да ги бяха пазиш досега, погрижиха се да ги извършат отново. Всички войници бяха суеверни. Предаваше им се от земята, на която се намираха.

Беше неделя вечер и когато потеглиха, слънцето вече залязваше. Стомасите на всички им бяха пълни с добра храна, защото най-хубавата храна винаги се сервираше в неделя. Но се бяха отказали от кафето. Във вените им и без това имаше предостатъчно адренашн преди рейда. Спомняше си звука, който издаваха ботушите му, когато стъпваше по прахта, песъчинките, които се слягаха под подметките му, твърдата пръст и силата на краката си и после кухото ехо от пода на страйкъра, когато тръгна към своето място. Толкова просто действие, да слагаш едното стъпало пред другото. Нямаше го вече. Всичко бе вече минало.