Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Водата ставаше за пиене, което беше добре, тъй като запасите им нямаше да изтраят дълго. Ранд пръв я опита и накара Лоиал и Хюрин да изчакат, за да видят дали няма да му стане нещо, преди да им разреши да пият. Той ги беше вкарал във всичко това и отговорността беше негова. Водата беше студена, но това бе най-доброто, което можеше да се каже за нея. Беше някак безвкусна, все едно че беше преварена. Лоиал направи гримаса и дори конете не я харесаха и само клатеха глави, докато пиеха с неохота.
Ранд забеляза само един признак на живот — във всеки случай го прие като такъв. На два пъти видя една тънка жилка, преминаваща през небето, като черта, изписана с облак. Тези черти изглеждаха твърде прави, за да са естествени, но той не можеше да си представи какво би могло да ги изпише. Но не спомена на спътниците си за тези нишки. Вероятно не ги бяха забелязали: Хюрин се бе съсредоточил над следата, а Лоиал яздеше вглъбен в себе си. Във всеки случай никой не повдигна въпрос за тях.
След неколкочасова езда Лоиал ненадейно скочи от огромния си кон, без да обясни нищо, и закрачи към близките храсталаци от великанска метла, чиито стволове се разделяха в дебели изпънати и щръкнали клонаци на по-малко от една крачка над земята. По върха отново се раздипляха като огромни четки — от това идваше и името им.
Ранд беше чувал веднъж дървесната песен на огиера — когато Лоиал пя на едно загиващо дърво и му възвърна живота, и беше слушал също така за изпятото дърво — предмети, извличани от дърветата с помощта на дървесната песен. Лоиал твърдеше, че талантът гасне и че той бил един от малцината, притежаващи тази дарба. Тъкмо това правеше изпятото дърво още по-търсено и скъпоценно. Преди, когато чу Лоиал, сякаш самата земя беше запяла, но сега ориерът мърмореше песента си почти неуверено и земята отекваше в шепот.
Беше чиста мелодия, без думи, във всеки случай не и такива, който Ранд можеше да разбере; дори да имаше думи, те се вливаха в музиката като ручейчета в река. Хюрин изпъшка и зяпна удивен.
Ранд не беше сигурен какво точно прави Лоиал, нито как, но колкото и да беше тихи песента му, тя го облада почти хипнотично, изпълни ума му и го обгърна подобно на празнотата. Дланите на Лоиал шареха по ствола, докато пееше, и гласът му галеше нежно като пръстите му. Стволът започна да изглежда някак по-гладък, сякаш милувката на допира и на мелодията го оформяха. Ранд примигна. Беше сигурен, че клонът, който Лоиал обгръщаше, в началото имаше разклонения по върха като всички останали; но сега той завършваше със заоблен край малко над главата на огиера. Ранд отвори уста, но ромонът на песента го накара да замълчи. Толкова позната му се стори тази песен — сякаш би трябвало да я знае.
Гласът на Лоиал внезапно се извиси в кулминация — почти в благодарствен химн, заехтя… и постепенно заглъхна, като нежен полъх.
— Да ме изгори дано — изпъшка Хюрин. Изглеждаше смаян. — Да ме изгори дано, никога не бях чувал подобно нещо… Да ме изгори дано.
В ръцете си Лоиал държеше тояга, висока колкото него и дебела колкото ръката на Ранд, гладка и лъскава. На мястото на ствола на великанската метла израсна млад филиз.
Ранд вдиша дълбоко. „Непрекъснато нещо ново, все нещо, което не съм очаквал, и понякога дори не е ужасно.“
Лоиал яхна коня си и намести тоягата пред себе си. Ранд се зачуди за какво ли му е притрябвала тояга, нали яздеха. Но после огледа дебелия прът, който сега не изглеждаше толкова дебел в сравнение с огиера, и забеляза как го държи Лоиал.
— Бойна тояга — промълви той изумен. — Не знаех, че огиерите носят оръжие, Лоиал.
— Обикновено не носим — отвърна огиерът отсечено. — Но цената винаги се е оказвала твърде висока. — Той стисна огромната тояга и широкият му нос се сбърчи недоволно. — Стареят Хаман сигурно би казал, че поставям твърде дълга дръжка на брадвата си, но не е защото просто съм луда глава, Ранд. Това място… — Той потръпна и ушите му помръднаха.