Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Коридорът свърши при стаята на надзирателите. Оттам се откриваше гледка към обраслия с буренаци затворнически двор. Далеч, на границата на хоризонта, Грей различи високата вентилационна кула на чернобилския реактор.
Много по-близо изскърца стол, нервно някак.
Грей се обърна. В средата на стаята имаше маса. Зад нея седеше Мастерсън, с изправен гръб, целият в бяло — както винаги, отпочинал и със самодоволна физиономия. Грей с мъка потисна желанието си да скочи и да му скърши предателския врат. Само че му трябваха отговори, а съдействието изглеждаше най-обещаващата политика за момента.
Посочиха му стол от другата страна на масата и той седна. С почти опряно в тила му пистолетно дуло.
В стаята имаше и друг непознат. Непозната. И тя седеше на масата. Черната й коса обточваше смугло лице, неподвижно и търпеливо. И тя беше с костюм, черен, в същия стил като костюма на мъжа, който го беше взел от килията. Мъжът зае своето място на масата почти без да обръща внимание на Мастерсън.
Скръсти ръце и ги подпря на плота.
— Казвам се Николай Солоков, депутат. Вероятно сте чували за мен.
Грей не каза нищо, при което другият мъж изкриви разочаровано уста.
— Не сте, така ли? Е, това скоро ще се промени — каза той. После даде знак на слабата жена. Тя тръгна към Грей. Движенията й бяха едновременно вдървени и изящни. Отпусна се на едно коляно до стола му, кривна глава и посегна с ръката си. Преди да го е докоснала, вдигна въпросително вежда, все едно му иска разрешение.
Грей сви рамене. Тя повдигна внимателно ръката му и пъхна своята под нея с дланта нагоре. Върховете на пръстите й го гъделичкаха по китката. Очите й се вгледаха дълбоко в неговите.
— Вече разговаряхме с Елизабет Полк — каза Николай. — Дъщерята на д-р Полк ни информира за откритието ви в Индия. Невероятно наистина. Дори само тази информация оправдава транспортирането на цялата ви група до тук. Удивително е, че наследството ни стига чак до древна Гърция и прословутия Делфийски оракул.
Грей се изкашля.
— Вашето наследство?
Николай махна към жената.
— И на Елена. Всички ние сме от една и съща генетична линия.
Грей се сети за историята, разказана им от Лука.
— От изгубените цигански деца.
— Да. Д-р Мастерсън каза, че сте наясно с този злощастен, но неизбежен факт от миналото. Моят баща е бил едно от отвлечените деца. А ако не се лъжа, вие сте се запознали и с друг член на нашето голямо семейство. Малката Саша. Момиче със специален талант.
Грей знаеше за кого говори мъжът, но се постара изражението му да остане празно, все едно няма представа за какво иде реч.
Елена се обърна към Николай и каза нещо на руски.
Депутатът кимна.
— Значи наистина познавате Саша. И не си правете труда да лъжете, моля — каза той и кимна към жената до стола му. — Елена е силно… възприемчива, така да се каже. Способна е чрез докосване да определи температурата на кожата ви и скоростта, с която бие сърцето ви. Не й убягват също дишането и ширината на зениците. Всъщност нищо не й убягва. Тя е личният ми детектор на лъжата.
Николай посочи ухото си. Елена се обърна леко и раздели с ръка косата зад ухото си. Грей зърна познатата му вече пластинка от хирургическа стомана. Същият имплант като на момичето. Жената беше по-възрастен вариант на Саша, само че с различен талант.
— Тя е забележителна, уверявам ви — изръмжа Николай. В думите му прозвуча топлота и гордост, но и нещо по-мрачно на заден план.
Грей се вгледа внимателно в него и откри, че нещо липсва.
— Тогава къде е вашият имплант?
Николай отвърна на погледа му с присвити очи Грей с удоволствие отбеляза сянката на раздразнение, прекосила лицето му. Явно беше уцелил слабо място. Мъжът прокара пръсти през косата си над дясното ухо.
— Боя се, че моят път лежи другаде.
Грей се замисли за значението на този факт. Щом няма имплант, няма и талант — явно при Николай природата си беше взела почивка. Въпреки това някой му беше осигурил висок политически пост в Русия. Защо? Каква игра се разиграваше тук и каква беше крайната цел?
Николай продължи:
— Да се върнем на Саша. При цялата бъркотия във Вашингтон е трудно да получим достоверна информация за местонахождението й. Именно по тази причина ви доведохме тук.
„Вместо да ни застреляте още в Индия като Аби Банджее“.
— Тревожим се за Саша и искаме да си я върнем. Така че първият ми въпрос е къде е тя и кой я държи?
Грей го погледна право в очите.
— Не знам.
Клекнала до него, Елена поклати глава.
— Хайде да опитаме още веднъж. Предпочитам да запазя добрия тон. Не забравяйте обаче, че четирима от приятелите ви са тук, при нас.