Ръкописът Q

— Баща ми.

Каза го с такава увереност, с такава привързаност, като че ли бе говорил с него малко преди да влезе в стаята. Трябваше да благодари на Петра за това.

— И къде живее той?

По детското лице премина сянка на смущение.

— В Америка. Като теб.

Пиърс кимна. Очевидно географията на Иво си имаше свои граници. И без да чака да загуби установения контакт, Пиърс се пресегна и измъкна изпод листата бейзболната си топка.

— Дръж. — И я подхвърли.

Иво я хвана без колебание.

— Добро хващане — каза Пиърс.

— Много е хубава. — Момчето внимателно разглеждаше малката топка. — Каква е?

— Бейзболна — отвърна Пиърс.

Очите на Иво светнаха.

— Бейзболна! От Америка?

От Рим, но нямаше да му го каже.

— Знам, че очакваше шоколад, но…

— Не, не. Мога ли да си играя с нея?

— Можеш да я задържиш, ако искаш.

Иво се ококори.

— Искаш да кажеш… че ми я подаряваш?

— Е, понякога ще ми даваш да поиграя и аз.

— Винаги, когато поискаш.

— Благодаря. Може би някой ден ще можеш да дойдеш с мен в Америка и да видиш една истинска игра.

— В Америка? — Следа от колебание. — И мама ли?

— Разбира се. И не забравяй и Салко.

Иво изхвърча от стаята, като викаше майка си. След минута се върна — дърпаше я за ръката. Изражението й беше доста по-различно, отколкото бе очаквал Пиърс: не беше точно сърдит поглед, но нещо подобно.

— И Салко! — викна Иво.

— Да, чух те, миличък — отвърна Петра и втренчи поглед в Пиърс. — Много любезно от негова страна.

— Само казах, че… — почна Пиърс.

— Знам какво си казал.

Пиърс не беше сигурен, но подозираше, че това е част от семейни отношения, каквито не бе имал възможност да изпита досега. Нещо запазено за мамите и татковците. Макар че нещата бяха на ръба, беше страшно хубаво да види, че и Петра се бори със същото.

Не беше сигурен какво изисква протоколът, така че се отпусна назад и бавно кимна.

— Трябва да лягаш — каза тя на Иво, за да прекъсне всякакви евентуални обсъждания. Момчето незабавно се хвърли в древния ритуал на молбите и пазаренето, но не постигна никакъв резултат. Но когато тръгна умърлущен към вратата, се обърна към Пиърс и му намигна.

В стаята настъпи тишина. Пиърс си помисли, че и Петра ще си тръгне, но вместо това тя се приближи към него.

— Е, откри ли къде се намира тази твоя книга във Вишеград?

— Нямам ключ.

— Значи нямаш представа къде е, не знаеш и какво е и нямаш отговор на въпроса кой ни преследва.

— Правилно. Но вече съм много близо до отговора.

Тя се засмя и седна до него.

— Може би още две очи ще помогнат.

— Сигурно. Как си с латинския?

— О! — Игриво. — Хич не ме бива.

— Значи ще трябва да се оправям само с моите очи.

— Но пък са все така хубави.

Няколко секунди и двамата не казаха дума.

— Дали не флиртувам със свещеник? — каза тя накрая.

— Не знам. Въпросът е дали свещеникът не флиртува с теб.

В този момент на вратата се показа Мендравич.

— Иън, имаш ли… О, извинете.