Мълчанието на агнетата
- Автор: Харис Томас
- Серия: Hannibal Lecter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мълчанието на агнетата». Краткое содержание книги:
— Каква идилия. Големи лапи, целите в пясък. Продължавай.
— Доста силно го дава, като се има предвид, че дори една среща не сме имали. Той твърди, че когато е студено, най-здравословно е да спиш с две големи кучета. А кучетата щели да стигнат за всички.
— Номерът с кучетата е стар като света. Надявам се че не си се хванала толкова евтино.
— Твърди, че готвел много добре. И сестра му каза.
— Охо! Значи вече се е обадила.
— Ъхъ.
— Как ти прозвуча?
— Окей. Сякаш се обаждаше от другия край на къщата.
— Ти какво и каза?
— Казах „благодаря много“, какво друго можех да кажа?
— Добре — каза Мап. — Много добре. Яж раци Отпусни се. Пощурей. Сграбчи Пилчър и го целуни!
ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Келнерът буташе пред себе си количката по дебелия килим в коридора на хотел „Маркъс“.
Спря и почука тихо с пръсти, облечени в бели ръкавици, на вратата на апартамент 91. Наклони глава и повторно почука, за да го чуят през носещата се отвътре музика на Бах в изпълнение на Глен Гулд.
— Влезте!
Господинът с превръзката на носа беше по халат и пишеше нещо, седнал пред писалището.
— Оставете количката до прозореца. Мога ли да видя виното?
Келнерът му го донесе. Господинът го поднесе към светлината на лампата, долепи гърлото до бузата си.
— Отворете бутилката, но я оставете върху леда — каза той и добави щедър бакшиш към сметката, която подписа. — Сега няма да го опитам.
Не искаше келнерът да му поднася виното за опитване — каишката на часовника му миришеше прекалено силно за чувствителното му обоняние.
Доктор Лектър беше в отлично настроение. Седмицата мина като по мед и масло. Външността му се променяше точно както той предвиждаше и веднага щом се изчистеха леките синини, щеше да свали превръзките и да си направи снимки за паспорт.
Той сам свърши цялата работа — леки силиконови инжекции в носа. Силиконовият гел се набавя без рецепта, но това не се отнасяше за спринцовките и новокаина. Той обаче се справи със затруднението, като задигна попълнена рецепта от една претоварена с работа аптека близо до болницата. След това забели драсканиците на лекаря с най-обикновено мазило за машинописни грешки и направи ксерокопие на празната бланка. Първата рецепта, която написа след това, беше копие на откраднатата, която върна незабелязано в аптеката, за да не усетят липсата.
Боксьорският вид, който придоби финият му нос, не радваше окото, а и знаеше, че силиконът може да се измести, ако не е предпазлив, но щеше да издържи до пристигането му в Рио де Жанейро.
След като се посвети на своето хоби — много преди да го арестуват, — доктор Лектър се подготви за евентуалните времена, когато щеше да бяга от закона. В стената на дървена вила на брега на Сускуихана скри пари и документи с друга самоличност, в това число паспорт за чужбина. Не забрави и козметичните средства, с които се беше дегизирал за снимката на паспорта. Срокът му сигурно бе изтекъл, но лесно можеше да се поднови.
Тъй като предпочиташе да мине през митницата като част от туристическо стадо с еднакви огромни значки на гърдите, той вече се бе записал в организирана екскурзия с кошмарното наименование „Южноамериканско великолепие“, която щеше да го отведе в Рио.
Да не забрави да напише чек от името на покойния Лойд Уайман, с който да плати за хотела. Това щеше да му даде още пет дни, докато чекът се влачи из банките. Кредитната карта веднага влизаше в компютъра.
А тази вечер наваксваше с писмата, които имаше да пише и които щеше да препрати чрез специална служба в Лондон.
Първо написа благодарствено писъмце на Барни за множеството услуги, които му беше сторил в болницата, и добави към него щедър бакшиш.
Сетне писа на доктор Фредерик Чилтън, понастоящем под специална федерална защита, като му намекна, че в най-скоро време ще го навести. След тази визита, писа той, болницата ще трябва да татуира инструкциите за хранене върху челото на Чилтън, за да не хаби хартията.
Накрая си наля чашка великолепно „Батар-Монтраше“ и се зае да пише на Кларис Старлинг.
Е, Кларис, млъкнаха ли агнетата?
Дължиш ми това сведение, както знаеш, и аз си го искам. Давай обяви в „Таймс“ и в „Интърнашънъл Хералд Трибюн“. На първо число на всеки месец. За всеки случай го включи в „Китайски ежедневник“.
Няма да се учудя, ако отговорът е едновременно „да“ и „не“. Агнетата ще млъкнат засега. Но ти ще трябва непрекъснато — отново и отново — да си завоюваш това благословено мълчание, тази тишина. Защото движещата ти сила е всяка човешка мъка, а мъка винаги ще има.