Град на небесен огън

Алек тръгна след Джеис, следван от Изабел. Клеъри и Саимън вървяха на края, като някаква странна процесия.

— Никак не ми се ще да го кажа — прошепна Саимън, докато излизаха от троината зала и поемаха през тънещия в мрак подземен проход, — но това като че ли беше прекалено лесно.

— Не беше лесно — отвърна Клеъри, също така шепнешком.

— Знам, но кралицата… е, тя е умна. Би могла да открие начин да се измъкне, ако наистина искаше. Не е принудена да ни пусне да отидем в демонските царства.

— Само че тя иска да го направи — каза Клеъри. — Смята, че там ще намерим смъртта си.

Саймън й хвърли кос поглед.

— Е, ще намерим ли смъртта си?

— Не знам — отговори Клеъри и ускори крачка, за да настигне останалите.

Коридорът се оказа по-къс, отколкото Клеъри предполагаше. В тъмнината разстоянието изглеждаше невъзможно голямо, ала всъщност бяха вървели едва около половин час, когато излязоха от сенките и се озоваха в по-просторно, светло място. Бяха вървели в мрак и тишина и Клеъри бе потънала в мислите си — спомени за къщата, в която бе живяла със Себастиан и Джеис; за звука от Дивия лов, бушуващ в небето над тях; за онзи къс хартия с думите "прекрасна моя". Това не беше любовно обръщение, а израз на уважение. Прекрасната кралица на елфите. "Кралицата обича да е на страната на победителите, кралицата на феите. А това е нашата страна,Клеъри", беше и казал Себастиан веднъж. И макар да го бе съобщила на Клеива, Клеъри го бе сметнала за част от самонадеяните му заплахи. Също като целия Съвет, тя бе повярвала, че е достатъчна думата на елфите, че са им верни; че кралицата поне би изчакала да види накъде духа вятърът, преди да разруши съюзничествата си. Помисли си за това, как бе пресекнал гласът на Джейс при думите "отдавна планирано предателство". Може би никои от тях не го бе допуснал, защото не бяха в състояние да го допуснат — че кралицата може да е толкова сигурна в победата на Себастиан, че да го скрие в царството си, където не можеше да бъде проследен. Клеъри отново видя как земята пред Елмазената цитадела се разтваря и приема Себастиан и Помрачените в недрата си. Това беше елфическа магия — та нали дворците им се намираха под земята. Защо иначе тъмните ловци на сенки, нападнали Института в Лос Анджелис, биха взели Марк Блекторн? Всички бяха решили, че Себастиан се бои от отмъщението на феите, ала той не се боеше. той бе в съюз с тях. Беше взел Марк заради елфическата му кръв — заради нея според елфите той им принадлежеше.

През последните шест месеца Клеъри бе мислила повече, отколкото през целия си живот преди това за кръвта и какво означава тя. Нефилимската кръв беше силна и чиста; тя беше ловец на сенки. Ангелска кръв — тя я правеше онова, което бе; даваше и силата на руните. Тя правеше и Джейс онова, което бе — силен и бърз, и брилянтен. Кръвта на Моргенстърн — Клеъри имаше от нея, също като Себастиан, и именно затова го беше грижа за Клеъри. Заради нея Клеъри имаше тъмно сърце… ала така ли беше наистина? Дали кръвта на Себастиан — смесица от Моргенстърнова и демонска — го превръщаше в чудовище, или той би могъл да бъде променен, поправен, излекуван, научен да бъде друг, така както семеиство Лаитууд бяха сторили с Джейс?