Град на небесен огън

— Ти му даде магическата си светлина — каза Изабел. — Откраи време имаше тази магическа светлина…

— Маината и на магическата светлина — изруга Джейс и стовари ръка върху стената на пещерата; за миг лумна светлина и той отдръпна ръка. Очертанията и бяха прогорени върху камъка на тунела, а дланта му все още грееше, сякаш кръвта в пръстите му фосфоресцираше. От гърлото му се откъсна странен, задавен смях. — И без това не се нуждая от нея.

— Джеис. — Клеъри сложи ръка върху неговата. той не я отдръпна, но и не реагира. Клеъри понижи глас: — Не можеш да спасиш всички.

— Може би не мога — отвърна той, а светлината в ръката му помръкна. — Но би било хубаво за разнообразие да спася поне някого.

— Хеи — обади се Саимън. По време на срещата с Марк той беше необикновено тих и сега Клеъри се сепна. — Не знам дали го виждате, обаче в края на тунела има… има нещо.

— Светлина? — Гласът на Джейс беше пропит от сарказъм. Очите му проблясваха.

— Тъкмо обратното.

Саимън тръгна натам и след кратко колебание Клеъри свали ръка от тази на Джейс и го последва. Тунелът продължаваше право напред, а после правеше лек завои. Именно там Клеъри видя онова, което трябва да бе видял и Саимън, и се закова на място.

Мрак. В края на тунела бушуваше вихър от мрак. Нещо се движеше в него и оформяше тъмнината така, както вятърът оформя облаците. Освен това Клеъри го чуваше — бученето и тътена на мрака, като звук на реактивни двигатели.

Останалите също се приближиха и те застанаха един до друг, загледани в мрака. Гледаха го как се движи. Завеса от сянка, а от другата й страна — неизвестното. Алек бе този, които проговори, загледан със страхопочитание във вихрушката от сенки. Въздухът, който нахлуваше в тунела, беше парещо горещ, като черен пипер, хвърлен в сърцето на бушуващ огън.

— Това — заяви той, — е най-откаченото нещо, което сме правили някога.

— Ами ако е невъзможно да се върнем? — попита Изабел.

Рубинът около шията и туптеше, засиял като червен светофар, и огряваше лицето й.

— Тогава поне ще бъдем заедно — отвърна Клеъри и огледа спътниците си. Протегна се и улови ръката на Джеис, които стоеше от едната и страна, и тази на Саимън, които бе от другата, и ги стисна здраво. — Ще преминем заедно и от другата страна ще се държим заедно. Окей?

Никои не и отговори, ала Изабел улови свободната ръка на Саимън, а Алек — тази на Джеис. Те останаха така в продължение на един миг, загледани напред. Клеъри усети как ръката на Джейс стиска нейната, един почти недоловим натиск.

След това те пристъпиха напред и сенките ги погълнаха.

* * *

— Огледалце, огледалце — каза кралицата, слагаики ръка върху огледалото. — Покажи ми моята Утринна звезда.

Окачено на стената в спалнята и, огледалото беше обрамчено от венци — рози, на които никой не беше махнал бодлите.

Мъглата във вътрешността му се сгъсти и от него надникна острото лице на Себастиан.