Версия Пеликан
- Автор: Гришэм Джон
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-824-011-5
- Переводчик: Кристин Василева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Версия Пеликан». Краткое содержание книги:
— Не. Никога не съм го виждал. Това е ужасно голяма фирма. Съдружниците носят табелки с имената при срещите си. Представяте ли си? Тия, които притежават фирмата, не се познават помежду си. Трябва да са стотина собственици.
По-точно осемдесет и един.
— Имаше ли някой, който да ви напътства?
— Да, един от съдружниците, казваше се Уолтър Уелч. Голям играч. Никак не ми хареса тая фирма.
— Помните ли някои други стажанти?
— Разбира се. Беше тъпкано със студенти.
— Ако ми потрябват имената им, мога ли пак да се обърна към вас?
— Винаги, по всяко време. Този да не е объркал конците?
— Мисля, че не. Но може би знае нещо.
— Надявам се всичките да ги лишат от адвокатски права. Те са банда разбойници. Отвратително място. Там всичко се подчинява на политиката.
— Благодаря ви — усмихна се тя и си тръгна.
Гледайки я в гръб, той й се възхити и се провикна:
— Винаги може да ми се обадите.
— Благодаря ви.
Репортерката Дарби се запъти към съседната сграда на библиотеката и се качи по стълбите до петия етаж, където в няколко претъпкани стаи се помещаваше редакцията на списанието, издавано от Правния факултет. Беше открила последните броеве в библиотеката и забеляза, че Джоан Ратлиф е помощник-редактор в списанието. Дарби подозираше, че всички университетски правни издания си приличат много. Най-добрите студенти висяха в редакцията, пишеха научни статии и рецензии и гледаха с пренебрежение на останалите. Представляваха едно високомерно затворено общество, прехласващо се по бляскавите си умове. По цял ден се мотаеха в тези стаи. Те бяха вторият им дом.
Тя прекрачи прага и попита още първия човек, когото видя, къде може да открие Джоан Ратлиф. Той й посочи към дъното. Втората врата вдясно. Когато Дарби отвори втората врата, видя задръстена и разхвърляна стая с натрупани покрай стените книги. Две жени работеха съсредоточено.
— Търся Джоан Ратлиф — каза Дарби.
— Аз съм — обади се по-възрастната жена, която трябва да беше около четирийсет.
— Здравейте. Казвам се Сара Джейкъбс и пиша статия за „Вашингтон Поуст“. Може ли да ви задам набързо няколко въпроса?
Жената бавно остави писалката на масата и смръщено погледна към колежката си. Каквото и да вършеха, беше ужасно важно и това че някой ги безпокои, им се стори твърде досадно. Те бяха изтъкнати студентки по право с неотложни задължения.
Дарби искаше да се усмихне презрително и да им каже нещо, с което да ги сложи на място. Тя беше втора във випуска си, по дяволите, така че какво толкова си виреха носовете?
— За какво е статията? — поинтересува се Ратлиф.
— Може ли да поговорим насаме?
Двете жени отново се спогледаха смръщено.
— Много съм заета — каза Ратлиф.
И аз също, помисли си Дарби. Ти сверяваш цитати за някаква безсмислена статия, а аз се опитвам да разоблича човека, който уби двама съдии от Върховния съд.
— Извинявайте — каза Дарби. — Обещавам да не ви отнемам повече от минута.
Излязоха в коридора.
— Съжалявам, че ви обезпокоих, но ми е много спешно.
— И вие сте репортерка в „Поуст“? — Прозвуча по-скоро като предизвикателство, отколкото като въпрос и Дарби беше принудена да продължи да лъже. Каза си, че ще издържи да се преструва и мами още два дни, а после заминава за Карибските острови, пък Грантам сам да се оправя.
— Да. Миналото лято работехте ли в „Уайт и Блазевич“?
— Работих. Защо?
Бързо, снимката. Ратлиф я взе и се взря в нея.
— Познавате ли го?
Тя поклати бавно глава.
— Мисля, че не. Кой е той?
От тази кучка ще стане добра адвокатка. Толкова много въпроси. Ако знаеше кой е, нямаше да стои в това коридорче, да се прави на репортерка и да се мазни на тая надута пуйка.
— Той е юрист в „Уайт и Блазевич“ — каза Дарби колкото се може по-убедително. — Помислих си да не би да го познавате.
— Не. — Подаде й снимката.
Стига толкова приказки.
— Ами благодаря. И пак се извинявам, че ви обезпокоих.
— Моля — каза Ратлиф, докато изчезваше зад вратата.
Тя скочи в новия понтиак, който спря на ъгъла, и после веднага се вля в потока от коли. Достатъчно време си изгуби в Правния факултет на Джорджтаун.
— Ударих на камък — каза Грей. — Лини го нямаше вкъщи.