Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
— Едно от възраженията, които момчето е изложило пред баща си, е, че твоят бележит сътрудник е пияница. Човекът е фанатик на тема алкохол, а потомъкът му, изглежда, е надушил по мен следи от нашенското вино.
Франц седна и присви долната си устна.
— После ще ми разкажеш по-надълго — каза той накрая.
— Защо не сега? — каза Дик. — Не можеш да не знаеш, че аз съм последният човек, който би злоупотребил с пиенето. — Той погледна Франц в очите и Франц отвърна на погледа му. — Ладислау е позволил на човека да се разгорещи до такава степен, че аз трябваше да се отбранявам. Можеше да има и пациенти наоколо и представи си колко трудно би било да се браниш в подобно положение!
Франц свали ръкавиците и якето си. Отиде до вратата и каза на секретарката:
— Не ни безпокойте!
След това се върна и започна да се рови в писмата, струпани на дългата маса, без да мисли за нищо — както обикновено става при подобни положения, — опитвайки се само да придаде подходящо изражение на лицето си, преди да каже онова, което беше намислил.
— Дик, знам, че ти си въздържан, уравновесен човек, макар че не сме напълно на едно и също мнение по въпроса за алкохола. Но дойде моментът, Дик, трябва да ти кажа открито, че неведнъж съм те забелязвал да пиеш по някоя и друга чашка, когато не е моментът за това. Има някаква причина. Защо не опиташ ново отпускане?
— Отпуск — поправи го Дик машинално. — За мене не е разрешение да се махна оттук.
И двамата бяха раздразнени. Франц от това, че му бяха развалили настроението още със завръщането.
— Понякога не проявяваш здрав разум, Дик.
— Никога не съм разбирал как може здравият разум да се прилага към сложни проблеми — освен ако това не означава, че един хигиенист може да извърши по-добре операция от един специалист хирург.
Създалото се положение го изпълваше с отвращение. Да обясняват, да заглаждат нещата — това не беше за хора на тяхната възраст — по-добре щеше да бъде в ушите му да продължи да отеква хрипливото ехо на една стара истина.
— Не върви — каза той изведнъж.
— И на мен тъй ми се струва — призна Франц. — Сърцето ти не е повече в този проект, Дик.
— Знам. Ще се оттегля — можем да се споразумеем как да изтеглим постепенно парите на Никол.
— Помислил съм и за това, Дик — виждах, че моментът наближава. Мога да получа още кредит и към края на годината да върна всичките пари.
Дик не бе възнамерявал да стига тъй бързо до окончателно решение, нито беше предполагал, че Франц с такава готовност ще прекъсне съдружието им, и все пак изпита облекчение. Не без известно отчаяние той отдавна чувствуваше, че етиката на неговата професия затъва в една безнадеждна бърканица.
Четвърта глава
Дик и Никол решиха да се завърнат на Ривиерата, която смятаха за свой дом. Бяха дали вилата под наем за през лятото и докато изтекат летните месеци, смятаха да прекарат половината от времето в курорти край минерални извори в Германия, а останалата половина в прочутите с катедралите си френски градчета, където винаги с радост прекарваха по няколко дни. Дик пиеше по малко, без особена пристрастеност; намираше се в един от тези моменти от живота, които наричаше период на изчакване; не се посвещаваше изцяло нито на здравето на Никол, която, изглежда, се чувствуваше най-добре, когато е на път, нито изцяло на работата си — просто изчакваше. Времето му се осмисляше само благодарение на децата.
Интересът му към тях се бе увеличил заедно с възрастта им — сега бяха на седем и девет години. Успяваше да поддържа контакт с тях, въпреки че между него и децата стояха гувернантка и учители; неговият принцип беше, че нито методът на принудата спрямо децата, нито страхът от този метод могат да заменят внимателния и постоянен надзор на родителите, които трябва да отчитат всяка тяхна проява, подобно на съставящ баланса счетоводител, така че винаги да се поддържа известно чувство за дълг. Той ги познаваше много по-добре, отколкото Никол, и често пъти, развеселен, след като бе пийнал няколко чашки от различни експортни вина, играеше и разговаряше с тях надълго и нашироко. Обаятелните им личица бяха замислени, почти тъжни — нещо присъщо на децата, рано приучени да не се забравят, когато плачат или се смеят; личеше, че те не изпадат в емоционални крайности, но са доволни от простия режим и простите удоволствия, които им бяха разрешени. Живееха с равномерно запълнено време — това отговаряше на дългогодишния опит на старите семейства от западния свят; бяха възпитавани по-скоро в семейния кръг, отколкото в досег с външния свят. Дик например смяташе, че нищо не развива тъй добре умението да се наблюдава, както принудителното мълчание.