Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
На телефона беше Франц.
— Не трябваше да казваш на Никол — запротестира Дик.
— Кете й е казала и е направила голяма грешка.
— Може би вината е моя. На жена никога не казвай нещо, преди да е свършено. Така или иначе, ще посрещна Никол… Франц, тук стана една много щурава работа — нашият човек си нарамил креватчето и си тръгнал…
— Какво? Какво казваш?
— Тръгнал; казвам, че старият Уорън тръгнал да си върви!
— Но защо не?
— Предполагаше се, че е на смъртно легло… Станал и си тръгнал, сигурно е заминал за Чикаго… Не знам, сега тук е сестрата… Не знам, Франц, току-що ми съобщиха… Обади ми се по-късно.
По-голямата част от следващите два часа той прекара в опити да установи къде бе ходил Уорън и как се бе измъкнал. Оказа се, че пациентът използувал момента, когато дневната и нощната болногледачка се сменят, за да отиде в бара, където погълнал четири чаши уиски; платил за престоя си в хотела с банкнота от хиляда долара и наредил на дежурния да му изпратят остатъка по пощата. След това заминал, по всяка вероятност за Америка. Дик и Данжьо се опитаха да го настигнат на гарата в последната минута и единственият резултат беше, че Дик не успя да посрещне Никол; когато двамата се срещнаха във фоайето на хотела, тя му се стори отпаднала и здраво стиснатата й уста го обезпокои.
— Как е баща ми? — запита тя.
— Много по-добре. Оказа се, че все пак имал доста сили. — Той се поколеба, преди да и съобщи лошата новина. — Всъщност станал от леглото и си отишъл.
Поради гонитбата не бяха успели да вечерят, сега му се пиеше, той отведе озадачената Никол към бара и продължи да й обяснява, докато двамата седяха на кожените кресла, поръчвайки уиски с лед и чаша бира.
— Лекарят, който се грижеше за него, сигурно е поставил погрешна диагноза — почакай за минутка, самият аз още не съм имал време да помисля.
— Той е заминал?
— Качил се на вечерния влак за Париж.
Двамата продължиха да седят смълчани. Никол излъчваше безгранична, трагична апатия.
— Инстинктът го е накарал — каза накрая Дик. — Той действително умираше, но се е опитал да поднови стария ритъм — той не е първият човек, който става от смъртно легло — разбираш ли, като стар часовник — раздрусаш го и някак си само по силата на навика той отново тръгва. И сега баща ти…
— О, не ми казвай!
— Единствен страхът му е дал сили — продължи Дик. — Уплашил се е и е избягал. Сигурно ще доживее до деветдесетгодишна…
— Моля ти се, не ми казвай нищо повече. Моля те, недей — не мога да понасям.
— Добре. Малкият дявол, когото дойдох да видя, е безнадежден. Утре можем да си тръгнем.
— Не разбирам защо трябва да… влизаш в контакт с всичко това — избухна тя.
— О, не разбираш ли? Понякога и аз не разбирам. Тя сложи ръка върху неговата.
— Прости ми, че казах това, Дик.
Някой бе донесъл грамофон в бара и те останаха да седят, заслушани в „Куклената сватба“.
Трета глава
Седмица по-късно, една сутрин, когато преглеждаше кореспонденцията на бюрото си, Дик долови, че навън става нещо: оказа се, че пациентът Ван Коън Морис напуска клиниката. Родителите му — австралийци, ядосано хвърляха багажа в една голяма лимузина, а край тях стоеше доктор Ладислау и безрезултатно се опитваше да спори с Морис-баща, който разпалено жестикулираше. Младежът стоеше настрана и гледаше с цинична усмивка приготовленията за отпътуването, когато пристигна доктор Дайвър.
— Не е ли малко прибързано, мистър Морис? Морис трепна, когато видя Дик — червендалестото му лице и едрите шарки на костюма му светнаха едва ли не като електрически лампи. Той се приближи към Дик, сякаш възнамеряваше да го удари.
— Крайно време е да се махаме, това се отнася и за нас, и за останалите — започна той и спря, за да си поеме дъх. — Крайно време е, доктор Дайвър. Крайно време!
— Не бихте ли дошли в кабинета ми? — предложи Дик.
— И дума да не става! Ще ви кажа какво мисля, измивам си ръцете и нямам повече нищо общо с вас и с това място.
— Съжалявам.
Той заплаши Дик с пръст:
— Точно това казах на този лекар тук. Прахосваме си времето и парите.
Доктор Ладислау направи безпомощен опит да възрази, да се изплъзне с типичната си славянска уклончивост. Дик никога не беше обичал доктор Ладислау. Той успя да накара възбудения австралиец да тръгне с него по пътеката към административната сграда, опитвайки се да го склони да влезе; човекът обаче поклати глава: