Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Докато изреждаше часовете, Дик забрави да я предупреди да не споменава нищо пред Никол; когато се сети, в слушалката се чуваше само бучене. Кете ще разбере сама, реши той.

Кете нямаше намерение да каже на Никол за състоялия се разговор, когато потегли към усамотените планински хълмове, покрити с диви цветя и облъхвани от свежи ветрове, където през зимата водеха пациентите на ски, а през лятото на излети. Щом слезе от планинската железница, тя видя Никол, повела децата към някаква лудория. Приближи се до нея, сложи нежно ръка на рамото й и каза:

— Имаш подход към децата — през лятото трябва да ги научиш да плуват още по-добре.

Те се бяха разгорещили от игрите и Никол инстинктивно, почти грубо, се отдръпна от Кете. Сконфузена, Кете остана с ръка, увиснала във въздуха, и тогава и тя реагира, словесно, по начин, за който по-късно съжали.

— Не си мисли, че исках да те прегърна — каза тя остро. — Това беше само заради Дик, говорих с него по телефона и ми стана мъчно…

— Какво се е случило с Дик?

Кете бързо осъзна грешката си, но непоправимото беше вече сторено и след като Никол я притисна с въпроса си: „… Защо тогава ти е мъчно?“ — нямаше друг избор, освен да й отговори:

— Не се отнася за Дик. Трябва да говоря с Франц.

— За Дик се отнася.

Гласът й звучеше уплашено, по лицата на децата, застанали до нея, също се беше изписал страх.

— Баща ти е в Лозана и е болен — капитулира Кете. — Дик иска да говори с Франц за това.

— Много ли е болен? — запита Никол и в същия момент към тях се приближи Франц с добродушната си усмивка на клиничен лекар. Кете беше благодарна за присъствието му и му прехвърли половината от вината си, превръщайки го в изкупителна жертва, но грешката вече беше сторена.

— Отивам в Лозана — съобщи Никол.

— Една минута — спря я Франц. — Не съм сигурен дали е целесъобразно. Трябва най-напред да поговоря по телефона с Дик.

— Тогава ще пропусна теснолинейката — възпротиви се Никол, — а после ще пропусна влака в три часа за Цюрих. Ако баща ми умира, аз трябва… — Тя не довърши думите си, страх я беше да се доизкаже. — Трябва да вървя. Ще изтичам да хвана теснолинейката. — Недовършила още думите си, тя вече тичаше към вагончетата с плоски покриви, които сред облаци пара и скърцане пълзяха по голия хълм. — Ако се обадиш на Дик, кажи му, че пристигам, Франц! — подвикна тя през рамо.

… Дик беше в стаята си в хотела и четеше „Ню Йорк Хералд“, когато при него се втурна приличната на лястовица монахиня — в същия миг телефонът иззвъня.

— Умря ли? — запита Дик монахинята.

— Monsieur, il est parti — заминал е.

— Comment?

— Il est parti — заедно с багажа си и прислужника си.

Това беше невероятно. Човек в неговото състояние да стане и да замине.