И след това… [bg]

Потресен и в плен на най-налудничави мисли, Натан караше с бясна скорост по посока на Сохо.

Трябваше да разбере. Само Гарет знаеше отговора.

Погледна към циферблата върху таблото. По това време в празничния ден лекарят би трябвало да си бъде вкъщи.

Пристигна като ракета на „Хюстън стрийт“, остави джипа насред улицата и влетя в сградата, където живееше Гудрич. Светкавично пробяга с поглед табелките върху пощенските кутии и хукна по стълбището, прескачайки стъпалата, които водеха към последния етаж, по три наведнъж.

Озовал се пред вратата на лекаря, задумка шумно по нея.

Никой.

Вбесен, нанесе мощен удар с юмрук по плоскостта й, която се разтресе. Разтревожена от шума, възрастна съседка с гръб, извит като арка, излезе на площадката.

— Вие ли вдигате цялата тая гюрултия? — попита тя с тъничък глас.

— Докторът вкъщи ли си е?

Тя си погледна часовника.

— По това време сигурно разхожда кучето.

— Знаете ли къде ходи обикновено? — продължи адвокатът да я разпитва, стараейки се да смекчи огромната си възбуда.

— Не знам — отвърна изплашената женица, — май ходи понякога към…

Краят на отговора й се изгуби някъде по стълбището.

— … Батъри Парк.

Натан вече бе подкарал джипа. Натисна здраво газта по посока към Долен Манхатън. Въпреки че движението бе рядко, имаше усещането, че напредва твърде бавно. Избягна непредпазливо един светофар, завивайки по „Бродуей“. Разяждан от безпокойство, трудно различаваше пътя, който се разгръщаше пред него.

Не виждаше нищо друго освен образа на Бони, която скача от радост върху леглото, и лицето на Малори в ореола от бледа светлина. Веднага се бе приближил и я бе прегърнал, прокарал бе ръка по косите й, сякаш за да прогони това проклето сияние. Но светлината не бе изчезнала.