И след това… [bg]

Въпреки студа, в края на следобеда обширното зелено пространство бе направо превзето от скитащ народ. Почти цялата местност бе претъпкана с разхождащи се хора — пеша, на велосипеди, на традиционни файтони и дори на „писалки“ за ски бягане!

Преминаха покрай плакат, който предлагаше осиновяването на отделни клони от дърветата в парка.

— Мога ли да си осиновя едно клонче за моя рожден ден? — попита Бони.

Натан бе категоричен:

— Не, това са пълни глупости, човек не може да осиновява дървета.

Тя не настоя, но предяви нова молба:

— Бихме могли да отидем на „Таймс Скуеър“ за Коледа?

— Това място не е никак подходящо за малко момиченце. И после, там не е кой знае какво.

— Моля те, татенце! Сара ми каза, че това била най-голямата Бъдни вечер на открито в цялата страна.

— Ще видим, миличка. А докато чакаме, вземи се загърни по-хубаво, че студът започва здраво да хапе.

Тя нахлупи чак до очите перуанската си шапчица. Натан й върза шала около врата и я накара да си прочисти носа в една книжна кърпичка. Бони бе възхитително дете и да се грижиш за нея, бе безценна привилегия.

Оказа се, че не е травматизирана от преживяното през нощта на инцидента. Да види баща си, отвеждан от полицаите като долен престъпник, не бе лесно за нея, но още на следващата сутрин Джефри и Лиза й бяха разказали цялата истина. Днес, ако се сетеше за събитието, бе само за да се поинтересува как е раненото момченце.

От тази гледна точка последните сведения бяха добри: още сутринта старият адвокат бе позвънил на Натан, за да му извести, че Бен е излязъл от комата. За двамата мъже бе голямо облекчение да узнаят, че детето е вън от опасност. То вървеше ръка за ръка и с едно малко по-егоистично успокоение: със заплахата за живота на Бен изчезваше и заплахата от затвор, която витаеше над главата на Натан.

Бони и той бяха прекарали заедно три великолепни ваканционни дни, през които не бяха правили нищо друго, освен да се забавляват. Натан не бе направил никакъв опит да й отправи някакво особено послание. Не искаше да губи и секунда от малкото отпуснато му време и да се прави на философ, а само да сподели с нея скъпоценните мигове, за които тя би могла да си спомня след време. Бе й показал находките от Древен Египет и картините на Пикасо в Музея на модерното изкуство. Предишната сутрин бяха осъществили визита при горилата от огромния зоопарк в Бронкс, а след това се бяха качили чак до градините на Форт Трайън Парк, където по идея на Рокфелер бяха изградени камък по камък точни копия на манастири от южната част на Франция.

Натан погледна часовника си. Бе й обещал да направят по едно кръгче на Въртележката, но трябваше да побързат: вече бе късно, а прочутата атракция бе отворена само до четири и половина следобед. Двамата се затичаха по посока на манежа. Оттам струеше възбудената атмосфера на голям панаир. Бони страхотно се забавляваше.

— Ще се качиш ли до мен? — попита го тя, задъхана от тичането.

— Не, бебчо, тази работа не е за големите.

— Да, ама е пълно с възрастни — не се съгласи тя, показвайки към дървените кончета.

— Хайде, давай — насърчи я той.

— Моля те, татенце! — настоя тя.

Днес Натан не можеше да й откаже каквото и да било. Затова яхна едно от великолепните пъстри кончета до нея.

— Потегляме! — извика детето, когато въртележката се задвижи и се разнесе увличащата музика.

След манежа отидоха да хвърлят няколко трохи хляб на патиците, които се къпеха в спокойните води на езерото, и така стигнаха до ледената пързалка на Уолфман Ринг.

През тази част от годината това бе едно от най-очарователните места на открито в Манхатън. Пистата бе обкръжена от дървета, над които бяха надвиснали небостъргачите на Мидтаун. Застанала до оградата, Бони гледаше със завист другите деца, които надаваха радостни викове, изпълнявайки различни фигури на леда.

— Искаш ли да опиташ?

— Дали ще мога? — попита момиченцето, без да повярва на ушите си.

— Само ако чувстваш, че ще успееш.

Само допреди шест месеца щеше със сигурност да каже „не, страх ме е“ или „много съм малка“, но от известно време бе придобила далеч по-голяма увереност в себе си.

— Мислиш ли, че ще мога?

— Разбира се — отвърна Натан, гледайки я право в очите. — Та ти си истинска шампионка на ролерите! А пързалянето по лед е горе-долу същото.