Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
Беше пет часът, вече падаше здрач. Обръщателният кръг изчатка, после Клотилд слезе. Но още като видя, че Паскал не я чака на перона, нещо я прободе, усети силна болка. От Лион си бе повтаряла: „Ако не го видя веднага щом стигна, значи е болен.“ Все пак той може би беше в чакалнята или се бе забавил вън, докато наеме файтон. Клотилд бързо излезе, но намери само каруцаря Дюрийо, когото докторът наемаше обикновено. Веднага го заразпитва. Старецът, мълчалив провансалец, не бързаше да отговаря. Каруцата му била тук; поиска разписката за багажа, искаше най-напред да вземе сандъците. С разтреперан глас тя повтори въпроса си:
— Всички ли са добре, чичо Дюрийо?
— Ами да, госпожице.
И Клотилд трябваше да настои, за да узнае, че миналия ден към шест часа Мартин му заръчала да чака с колата пристигането на влака. От два месеца той не бил виждал, никой не бил виждал доктора. Щом не бил там, можело и да е на легло, защото в града се носел слух, че не бил много добре със здравето.
— Почакайте да взема багажа, госпожице. Има място за вас на капрата.
— Не, чичо Дюрийо, ще се забавя. Ще вървя пеша.
И тя изкачи с големи крачки стръмнината. Сърцето й бе толкова стегнато, че се задушаваше. Слънцето се бе скрило зад възвишенията на Сент Март, от сивото небе с първите тръпки на ноември се сипеше скрежец. Като пое по пътя за Фьонуйер и видя Сулейад, Клотилд се смрази: от унилата фасада в здрача, от затворените капаци печално лъхаше на изоставеност и скръб.
Но Клотилд остана най-жестоко поразена, когато разпозна Рамон, застанал на прага на входната врата: очевидно я чакаше. Той наистина я бе следил и бе слязъл от желание да смекчи първия удар от ужасната катастрофа. Тя беше запъхтяна, за да съкрати пътя, бе минала край яворите до чешмата; и като гледаше младия мъж вместо Паскал, когото още се надяваше да види, изведнъж усети, че нещо се срива, че се е случило непоправимо нещастие. Рамон беше много блед, разстроен въпреки усилието, което правеше да се сдържа. Не каза нито дума, чакаше нейните въпроси. А тя се задушаваше, мълчеше. Влязоха. Той я заведе в трапезарията, където отново постояха няколко мига един срещу друг, без да говорят, обзети от същата смъртна тревога.
— Болен е, нали? — най-после промълви тя.
Той само повтори:
— Да, болен е.
— Разбрах, като ви видях — каза тя. — Щом не е тук, трябва да е болен. — После добави по-настойчиво: — Много болен, нали?
Той вече не отговаряше, пребледняваше все повече. Тя го погледна. В този миг по вида му отгатна смъртта: по още разтрепераните му ръце, които се бяха грижили за умиращия, по отчаяното му лице, по помътнелите му очи, в които се бе запазило отражението на агонията, по обезверението му на лекар, който от дванадесет часа бе стоял тук, безпомощен да се бори.
Тогава тя изкрещя:
— Но той е умрял!
Политна като покосена и падна в прегръдките на Рамон, който я притисна братски с ридание. Така прегърнати, двамата плачеха.
После, след като я сложи да седне на един стол и вече можеше да говори, Рамон разказа:
— Вчера подадох към десет и половина телеграмата, която сте получили. Той беше толкова щастлив, така изпълнен с надежди! Мечтаеше за бъдещето, да поживее още една-две години… А тази сутрин в четири часа получил първата криза и пратил да ме повикат. Веднага бе разбрал, че е загубен. Но се надяваше да издържи до шест, да успее да ви види… Всичко се разви извънредно бързо. До последния си дъх ми обясняваше етапите на болестта минута по минута, като професор, който прави дирещия пред студенти. Умря с вашето име на устата, спокоен и отчаян, като герой.
Клотилд искаше да изтича, с един скок да се изкачи в стаята, а стоеше като закована, нямаше сили да стане от стола. Слушаше, с очи, плувнали в едри сълзи, които течаха безспир. Всяко изречение от разказа за стоическата смърт на Паскал отекваше и се запечатваше дълбоко в сърцето и. Тя възстановяваше в съзнанието си този ужасен ден. Щеше да го изживява отново и отново до края на живота си.
Но отчаянието й наистина преля, когато Мартин влезе, постоя един миг, после каза сурово:
— Ха, права е госпожицата, дето плаче, защото господарят умря от нея.
Старата прислужница стоеше правя, настрана, при вратата за кухнята, измъчена, ожесточена, че са й отнели господаря и са го убили; дори не се опитваше да намери една дума за поздрав, една дума за утеха на това дете, което беше отгледала. Без да мисли за въздействието на своята невъздържаност, за болката или радостта, които можеше да причини, тя говореше, за да й олекне, разправяше всичко, което знаеше: