Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
После с все по-слаб глас за последен път заговори с възхищение за устойчивостта на сърцето, този упорит труженик на живота, който работи непрекъснато, всеки миг, дори когато спим и всичка останали органи се отпускат и си почиват.
— Ах, храбро сърце! Колко геройски се бориш!… Каква вяра, какво благородство има в тази твоя неуморимост!… Ти толкова много си обичало, толкова много си туптяло и това те е съсипало, храбро сърце, а ти не искаш да умреш и се насилваш да затуптиш отново!
Но първата предсказана криза настъпи. След нея Паскал остана задъхан, зашеметен, със свистящ, мъчителен говор. Въпреки цялата си мъжественост стенеше глухо: господи, нямаше ли да свърши тази мъка? И все пак пламенно желаеше само едно: агонията му да продължи, за да успее да целуне за последен път Клотилд. Ами ако се мамеше, както Рамон не преставаше да му повтаря! Ако доживееше до пет часа! Очите му отново се обърнаха към часовника, не откъсваше поглед от стрелките, на минутите придаваше значение на вечност. Преди те често се бяха шегували по повод на този часовник в стил ампир, нещо като крайпътен камък от позлатен бронз, облегнат на който един усмихнат Амур съзерцаваше заспалото Време. Сега часовникът показваше три часа. После стана три и половина. Още два часа живот, само два часа, господи! Слънцето клонеше към хоризонта, бледото зимно небе излъчваше голямо спокойствие, от време на време Паскал чуваше как далечни локомотиви пищят в голото поле. Ето този беше влакът, който минава през Тюлет. Никога ли нямаше да пристигне другият, който идваше от Марсилия!
В четири без двадесет Паскал направи знак на Рамон да се приближи. Вече не можеше да говори достатъчно високо, за да го чува приятелят му.
— Няма да доживея до шест часа, пулсът е прекалено слаб. Още се надявах, но е свършено…
И прошепна името на Клотилд. Това беше покъртително, с мъка изречено сбогуване, израз на ужасната скръб, която изпитваше, че вече няма да я види.
После отново се сети с тревога за ръкописите си.
— Не ме оставяйте… Ключът е под възглавницата. Ще кажете на Клотилд да го вземе, наредил съм й какво да прави.
Новата инжекция в четири без десет не подействува. Малко преди четири кризата се повтори. След задушаването изведнъж цял се надигна от леглото, искаше да стане, да тръгне, да върви, сякаш някакви сили се бяха пробудили. Нужда от простор, от светлина, от въздух на открито го тласкаше напред, отвъд. После чу в себе си неудържимия зов на живота, на целия си живот, който го викаше да отиде в съседната стая. И се устреми нататък, залитайки, задъхан, наведен наляво, подпирайки се на мебелите.
Доктор Рамон веднага се спусна да го задържи.
— Учителю, учителю, легнете си, моля ви!
Но Паскал глухо упорствуваше да свърши прав. Стремежът да пребъде, героичната представа за труда бяха още живи в него и го влачеха като товар. Той хъркаше, повтаряше с мъка:
— Не, не… там, там…
И се наложи приятелят му да го улови и да го подкрепя, докато той вървеше така, препъвайки се, като обезумял, и щом стигна до другия край на всекидневната, се строполи на стола пред масата си, върху която сред безпорядъка от ръкописи и книги бе останала една недовършена страница.
Тук за миг си пое дъх, клепачите му се затвориха. Скоро той отново ги отвори, ръцете му опипом търсеха работа. Сред многото пръснати бележки попаднаха на родословното дърво. По-предишния ден Паскал бе поправил някои дати. И той позна Дървото, придърпа го към себе си, разгъна го.
— Учителю, учителю, вие се убивате! — повтаряше разтреперан Рамон, потресен от жалост и възхищение.
Паскал не слушаше, не чуваше. Бе усетил под пръстите си един молив. Улови го, наведе се над Дървото, сякаш полуизгасналите му очи едва виждаха. И за последен път огледа листата му. Името на Максим го спря и той написа: „Умира от атаксия през 1873 г.“ — беше уверен, че племенникът му няма да изкара годината. Съседното име сякаш го порази: Клотилд; и също допълни бележката към него: „През 1874 г. ражда син от чичо си Паскал.“ Но изнемогващ, още търсеше объркано — своето име. Най-после го намери и с укрепнала ръка написа с висок решителен почерк: „Умира от сърце на 7 ноември 1873 г.“ Това беше върховното усилие. Хриптенето ставаше все по-мъчително, той се задушаваше; в това време зърна празното място над Клотилд. Пръстите му вече не можеха да стискат молива. И все пак със залитащи букви, в които се изливаше клетото му сърце, добави още: „Неизвестното дете, което ще се роди през 1874 г. Какво ще бъде?“ И се свлече. Мартин и Рамон с голямо усилие го пренесоха на леглото.