Доктор Паскал

Целия следобед Клотилд си прибира багажа. Чувствуваше се трескава, замаяна от тъй бързото решение, не разсъждаваше, изцяло се отдаваше на голямата радост, че ще се върне. Но след припряната вечеря, след сбогуването с Максим и безкрайното пътуване с файтон от Булонския лес до Лиоиската гара, след като се настани в едно купе само за жени и влакът потегли в седем часа през ледената дъждовна ноемврийска нощ, когато вече бяха излезли от Париж, се успокои, неусетно потъна в размисли и накрая почувствува, че я обзема глуха тревога. Защо беше тази толкова бърза и кратка телеграма: „Чакам те. Тръгни довечера“. Несъмнено бе в отговор на нейното писмо, с което му съобщаваше за бременността си. Но нали знаеше колко Паскал държи тя да седи в Париж, понеже си въобразяваше, че там ще бъде щастлива? Затова беше странно, че я вика веднага. Тя не бе очаквала телеграма, а писмо, уреждане на различни въпроси, завръщане след няколко седмици. Дали нямаше нещо друго, може би се чувствуваше неразположен и искаше, имаше нужда да я види веднага? Този страх проникна в нея със силата на предчувствие, нарасна, скоро я завладя.

През цялата нощ проливен дъжд шибаше прозорците на влака из равнините на Бургундия. Пороят спря едва в Макон. След Лион започна да се зазорява. Клотилд носеше у себе си писмата на Паскал. Нетърпеливо изчака утрото, за да ги прегледа отново и да потърси някакво обяснение в тях. И преди почеркът му й се бе сторил променен. Ледена тръпка сви сърцето й: наистина установи колебливост в почерка, а думите сякаш бяха пропукани. Паскал беше болен, много болен: сега това подозрение се превръщаше в увереност, налагаше й се като истинско прозрение, в което разсъдъкът имаше по-малък дял от проницателното инстинктивно чувство. Пътуването вече й се струваше ужасно дълго, защото тревогата и нарастваше с всеки изминал миг. Най-лошото беше, че от Марсилия, където слезе още в дванадесет и половина, можеше да вземе влак за Пласан едва в три и двадесет. Три часа безкрайно чакане. Отиде да обядва в бюфета на гарата, яде трескаво, сякаш я бе страх, че ще изпусне този влак. После започна да обикаля из прашната градина, местеше се от пейка на пейка под бледото, още топличко слънце, сред гъмжило от омнибуси и файтони. Най-после потегли отново, всеки четвърт час влакът спираше по малките гари. Тя си подаваше главата през прозореца, струваше й се, че е заминала преди повече от двадесет години и че всичко трябва да се е променило. Когато влакът тръгваше от Сент Март, Клотилд преживя силно вълнение: както гледаше през прозореца, зърна много далеч на хоризонта Сулейад с двата стогодишни кипариса на терасата, които се виждаха от три левги.