Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Бърк се засмя.
— А междувременно…
— Междувременно аз се стараех да насочвам вниманието на заседателите към индианското момченце, захвърлено в кашон пред вратата на болницата. Дори не е знаел чие име носи. Научил го чак на десетгодишна възраст. Тоест винаги е приличал на индианец, но не е имал представа от кое племе е, нито други подробности. А после попаднал на приемна майка, която наистина се държала като майка. Тя му помогнала да разбере кой е и откъде идва.
— Като казвате, че носи нечие име, за кого говорите? — попита Бърк. — Кой е Джак Уилсън?
— Индианец от паютите. Не сте ли чували за него? Та той е много прочут! Създал е танца с духове. Непременно включете това в статията си. По онова време е живял в Невада.
— Джак Уилсън не звучи като индианско име — каза Бърк.
— Това е „бялото“ му име — името на семейството, в което е отраснал. Индианското му име е Уовока.
— Като компанията — каза Бърк. — Компанията на Уилсън.
— Точно така! Бях забравила.
Връзката е била налице през цялото време. Името се беше появявало многократно при търсенията му в „Гугъл“, но той не беше обърнал внимание. Не беше направил връзката. Джак Уилсън… танцът с духове… Сметнал беше, че е съвпадение, доколкото изобщо се беше замислял над това. А после онази жена в Белград — Тоти! Беше споменала, че Уилсън е танцувал. И Чеплак, когато говореше за деня, когато Уилсън си тръгнал: „Време е да потанцуваме.“
— Да ви питам още нещо — започна Бърк.
Апъл се засмя със съжаление.
— Мисля, че вече говорихме достатъчно. Затрупана съм с работа.
— Какво е изобретението му? Онова, заради което започна всичко.
Адвокатката се изсмя.
— Е, това е главният въпрос, нали?
— И от първостепенна важност за моята статия — откликна Бърк. — Така де, всичко се върти около това.
— Може и така да е — отвърна адвокатката, — но отговорът е защитен от Закона за секретността на изобретенията.
— Не ме интересува как функционира или нещо такова. Просто съм любопитен — а и читателите ще бъдат любопитни — що за изобретение е.
— Ами…
— Предполагам, че е нещо като оръжие. Така де, щом държавата е решила да му го отнеме, какво друго може да е било?
Адвокатката въздъхна. Накрая каза:
— Може ли да говорим неофициално оттук нататък?
33.
Пътуване с автомобил. След няколко седмици това вече нямаше да е възможно, затова Уилсън реши да се наслади докрай на усещането, докато шофираше на изток. Искаше да се възползва максимално — от промените в релефа, от търсенето на свястна храна в крайпътните заведения, дори от шанса да побъбри за лошото време и високите цени на бензина със сервитьорките и другите шофьори. Би било забавно да попътува с Ирина из провинцията, мислеше си той, да й покаже многоликата красота на земята тук, просто да се движат на запад и да попиват всичко.
Това беше невъзможно, разбира се. След двадесет и втори юни удоволствието от този вид пътуване — от всеки вид пътуване с автомобил — нямаше да съществува. Сложната мрежа от магистрали, шосета и улици щеше в миг да стане безполезна. Всички превозни средства по пътищата щяха да замрат. Двигателите им щяха да се закашлят и да млъкнат завинаги. Завинаги.
Старите коли и част от онези с дизелови двигатели, като колите в неговото ранчо, все още щяха да са в движение, но не биха стигнали далеч заради задръстените с мъртви коли пътища. Дори някоя и друга стара кола да останеше в движение, огромната част от наличното гориво щеше да остане в подземните хранилища — недостъпно без електричество, с което да работят помпите. Велосипедите щяха да станат търсена стока.
Макар да беше преработил окачването на автомобила и да беше направил нещо като мек пашкул за оръжието, Уилсън примижаваше всеки път, когато откритият пикап подскачаше по неравния път от ранчото до Джунипър. Поуспокои се, когато излезе на шосе 225.
Сега, когато пътят беше по-равен, той си пусна сидито с курса по руски. Повтаряше на глас в паузите, имитирайки записания текст.
Благодаря — Спасиба.
Моля — Пажалуста.
Съжалявам — Извините (към непознати); Извини (към приятели).
Освен че полагаше усилия да научи езика на Ирина, Уилсън беше купил и повече от сто книги на руски — всичко, от речници до поезия, класически произведения, съвременна литература и дори детски книжки. Купил беше и много дивидита, също няколко икони, самовар, както и няколко комплекта матрьошки за децата им. Не искаше Ирина да се чувства откъсната от културата си.
След час изключи сидито с уроците. Време беше за малко музика. Докато беше във Флорънс, пееше постоянно на глас, защото музиката беше едно от нещата, които му липсваха най-много. Удивително беше колко песни знаеше само отчасти. А когато си затворен, това може да те подлуди — помниш първия куплет или припева, а останалото ти се присмива от някое кьоше на мозъка ти. В началото това наистина го влудяваше — не беше като да влезе в интернет и да свали песента или да излезе и да си купи компактдиск, за да задоволи любопитството си.