Битие [bg]

Осъзна, че ако това продължи в същия дух, може би ще има и посетители. Не на изтерзаното й тяло, което не можеше да вижда и говори, а вътре, в ума, който продължаваше да съществува. Би трябвало да е възможно с помощта на виртуалното пространство да си създаде приятна стая и анимирана версия на самата себе си, която да може да говори, управлявана от превърнатите й в код мисли. Все още имаше семейство, брат, неколцина приятели. Дори Уесли можеше да дойде — макар че защо да го прави? Струваше й се малко вероятно, особено като се имаше предвид как се беше държал преди злополучния полет на цепелина.

Най-вероятно не. Въпреки това изрепетира някои от нещата, които би могла да каже — за да намали смущението му, да направи нещата по-лесни… или да излее разочарованието си с гневни думи, ако той така и не се появеше.

Мислеше си за подобни неща най-вече за да минава времето, докато траеше процесът по поставянето на шунта. Всичко бе толкова смайващо и досадно, толкова хипнотизиращо и болезнено, че за малко да не реагира, когато докторите я помолиха за внимание.

Качеството на звука се бе подобрило.

— Тор, мислим, че субвокалните ви пътища вече би трябвало да работят. Ще опитате ли да кажете нещо?

Тя се зачуди.

„Да кажа нещо? Какви ги говорите? Със зашита уста без устни, като гримаса на скелет… как да го направя?“

Разбира се, субвокалното подаване на информация беше стандарт едва ли не откакто се помнеше. Преструваш се, че се каниш да кажеш нещо. Сензорите в челюстта и гърлото проследяват нервните импулси и ги превръщат в думи чрез виртуалния свят, без да е необходим трудът нито на материалния ларинкс, нито на езика. Повечето потребители просто сумтяха тихо, а Тор не правеше дори това. Винаги обаче имаше физическото усещане за истинския език, за истинския говорен апарат, който почти започваше да произвежда истински звуци.