Битие [bg]

До кратката анимация имаше още нещо. Без очи, които да се движат физически, й бяха нужни известни усилия, за да насочи конуса на вниманието си към онова, което се намираше отдясно… и още няколко секунди съсредоточаване, преди изображението да се проясни. И най-неочаквано тя разпозна собственото си лице.

„Или по-скоро бившето ми лице. Никога вече няма да го видя в огледалото. Нито пък някой друг.“ Странно, но точно сега тези неща изобщо не й се струваха важни. Не и когато се сравняваха с нещо много по-просто.

Надписът под снимката се фокусира и си остана там, ясен като ден.

ГЕРОИНЯТА, КОЯТО СПАСИ СТОТИЦИ.

Изпълни я радост. За кратко.

„Мога да чета!“

Не всички пациенти, които си връщаха зрението по този начин, възстановяваха пълните си способности. Едно беше да се стимулират множество пиксели, които да образуват образи. И съвсем друго — те да бъдат свързани с някакъв смисъл. Това изискваше безкрайни способности и жизненоважни подумения, спотайващи се в множество пръснати части на мозъка. Изкуственото сплитане на цялата тази сложност все още бе далеч от възможностите на науката. За целта беше нужен по същество непокътнат мозък.

Оттук бе и зашеметяващата вълна на облекчение. Беше успяла да разпознае лице и да дешифрира букви — и то от първия опит! Тор бавно изтрака новината, за да сподели постижението с другите.

„Дори нищо друго да не се върне, ще мога да чета книги. И вероятно ще съм в състояние и да пиша.

Не съм мъртва. Мога да допринеса с работата си.

Все още струвам нещо.“

След това се залови отново за работа. Процесът дори започна донякъде да й харесва — вникваше в сложните подробности на собствената си нервна система, помагаше в изследването отвътре навън, за каквото предците й не бяха могли и да мечтаят, изучаваше елементите и подробностите на механизма, който почти всеки приема за даденост — най-сложната машина на света.

За нейна изненада това означаваше също и съживяване на спомени, които проблясваха внезапно. Искрата на една сонда събуди за момент ярък есенен ден, когато беше на шест години и се промъкваше зад брат си с пълен с вода балон, но шумоленето на пожълтелите листа на кудзу я издаде. Моментът я връхлетя с толкова ярки подробности, че й се стори абсолютно реален. Със сигурност много по-реален от това приглушено, притъпено от медикаментите съществуване. За минута-две почти й се струваше, че онова малко момиченце е истинската Тор, тоест Дороти Повлович. Може би беше достатъчно само да се съсредоточи върху подходящата радостна мисъл, за да се събуди напълно в онзи момент и да остави този кошмар…

… включи се друга сонда. Опитваше се да открие един от центровете за контролиране на мускулите, но вместо това отприщи тъжна емоция от съзряването й — несвързана с никакви факти, събития или образи, просто навъсена като облак, все така прясна. Мъката и съжалението продължиха около минута, след което сондата продължи нататък и откри целта си.

По-късно от някакво незнайно хранилище изскочи споменът за скъпа семейна реликва, която бе изгубила преди много време — и сега изведнъж се сети къде е. „Мога да кажа на мама. Ще намери ключодържателя. И ще ми прости, че го изгубих. Само че… изобщо няма да й пука. Не и когато дъщеря й е в такова състояние.“