Конспирация за Короната

аз си останах вкъщи. Бях на двадесет и три.

По онова време се бяхме пренесли в северната част на Върмонт, бук-

вално на хиляди мили от всички познати. Имах купища свободно време,

особено когато дъщеря ни спеше и идеята да напиша книга си проби път

до най-горните слоеве на съзнанието ми.

Учех се да пиша, четейки. Отидох в местния смесен магазин (да,

точно както в „Зелените простори“) и затърсих книги със златен печат, 243

Конспирация за Короната

подсказващ за Нобелова награда или пък Пулицър. Обикновено не бих

посегнал към този тип книги. По онова време четях Стивън Кинг, Айзък

Азимов и Франк Хърбърт, но се опитвах да се науча – така че трябваше

да се уча от най-добрите, нали? Насилвах се да чета много, специално

нещата, които не ми харесваха. Това бяха онези, които винаги печелеха

наградите: убийствено отегчаващи романи с прозрачен сюжет и натруфен

език.

Спирах се на даден автор, прочитах няколко негови книги и сетне

пишех роман, прилагайки наученото от него. Не пишех прости разказчета

– създавах цели романи. Сетне идваше следващият автор и процедурата

се повтаряше.

В стила или техниката на всеки намирах нещо, което ми харесваше

и се упражнявах да го прилагам като него. Бях като Силар от телевизион-

ния сериал Герои – крадях сили от другите автори и попълвах колекция-

та си инструменти. От Стайнбек научих пренасящата ценност на сценич-

ното описание. Ъпдайк ме научи да ценя индиректното описване, което

представя чрез премълчаване. От Хемингуей взех икономията на думи.

От Кинг – умението му да се потапя в умовете на героите си и т.н. Ос-

вен това пишех в различни жанрове: мистерия, научна фантастика, ужа-

си, юношески, литературна фантастика – всичко. И така в продължение

на десетилетие.

С всеки следващ роман, писането ми се подобряваше. Най-сетне сът-

ворих нещо, което сметнах за достойно за публикация и прекарах около

година и половина в опит да си намеря посредник, преди да се откажа.

Десет години и хиляди часове работа на вятъра – както си мислех тогава.

Десет години, десет книги, тонове откази и нито един читател. Бе време

да зарежа тази напразна надежда.

И как „се върна на коня“? Какво те накара отново да пропишеш?

Години по-късно бяхме напуснали Върмонт и живеехме в Северна

Каролина. Децата бяха достатъчно отраснали за забавачката и аз се вър-

нах в рекламата. Аз бях човекът-оркестър за рекламния отдел на софту-

ерна фирма и сетне напуснах, за да основа собствена рекламна агенция, където бях изпълнителен директор. Що се отнася до писането, бях се зак-

лел никога вече да не изпиша и думица художествен текст.

Годините минаваха и втората ми дъщеря Сара изпитваше затрудне-

ния в училище. Тя има дислексия и й е трудно да чете. Да изпитваш зат-

руднения с нещо означава липса на забавление. Така че аз й вземах книги