Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Но не и тази есен. Тази есен става все по-студено и по-тъмно и всяка сутрин виждаме мътна сива светлина, но не и слънце, няма ездачи, пристигащи от Лондон, няма баржи, задаващи се бързо нагоре по реката, улавящи прииждащия прилив. Тази есен никой не ни търси, нито придворните, нито съветниците. Не привличаме дори хора с прошения и писма с молби. Мисля си, че сигурно сме паднали много ниско в очите на хората, щом не ни посещават дори хора, които да ни искат пари назаем.
Принцеса Мери не знае защо, но аз знам. Може да има само една причина да живеем толкова тихо в Ричмънд, сякаш сме в частна къща, а не в дворец. Кралят сигурно дава на хората да разберат, че тя не е наследница на неговия престол. Сигурно внушава на хората по всички деликатни, безмълвни начини, до които може да прибегне един крал, че има основателна причина принцеса Мери вече да не живее в замъка си в Лъдлоу, управлявайки Уелс, че принцеса Мери вече не е сгодена за краля на Франция или за краля на Испания, че принцеса Мери живее в Ричмънд като дъщеря на династията на Тюдорите, обслужвана, подпомагана и почитана, но не по-важна от незаконородения си полубрат, момчето на Беси Блаунт.
Придворните пърхат около нещо ново, привлякло вниманието им, като мушици около потно лице. Научавам поне това от шивачката ми, която идва в двореца Ричмънд, за да ми направи проба за кадифена рокля в тъмночервено за зимните празненства, и ми казва гордо, че едва може да намери време да я направи, тъй като била напълно ангажирана от всички дами в Съфолк Хаус в Съдърк. Заставам на столчето и помощничката на шивачката забожда с карфици подгъва, докато шивачката затяга корсажа.
— Дамите в Съфолк Хаус ли? — повтарям. Това е домът на вдовстващата кралица на Франция, Мери, и напълно безполезния ѝ съпруг, Чарлс Брандън. Макар тя винаги да е била обичана в двора, не мога да си представя защо изведнъж домът им е станал толкова оживен и търсен.
— Мадмоазел Болейн е отседнала там! — казва тя възторжено. — Разпорежда се и всички я посещават, кралят е там всеки ден, и танцуват всяка вечер.
— В Съфолк Хаус?
Това може да е дело само на Чарлс Брандън. Вдовстващата кралица Мери никога не би позволила момичето Болейн да се разпорежда в собствения ѝ дом.
— Да, почти я е превзела.
— А кралицата? — питам.
— Тя живее много тихо и скромно.
— А плановете за коледното празненство?
Шивачката явно отбелязва мълчаливо, че не съм получила покана. Извитите ѝ вежди се вдигат малко по-високо и тя подръпва една гънка на талията ми, сякаш едва ли си струва да изработва скъпа рокля, която никога няма да бъде облечена пред краля.
— Е — отбелязва тя, подготвяйки се да сподели скандални клюки, — разказват, че Дамата щяла да има собствени покои, точно до кралските, и ще се разпорежда и важничи там, пред огромното си множество доброжелатели. Ще бъде така, сякаш в един и същи дворец има два кралски двора. Но кралят и кралицата ще празнуват Коледа заедно, както винаги.
Кимвам. Разменяме си един продължителен поглед и разбирам, че изражението на шивачката — нещо като мрачна усмивка, естественото изражение на жена, която знае, че собствените ѝ най-добри години са отминали — е отразено като в огледало върху лицето ми.
— Съвършено — казва тя, и ми помага да сляза от столчето. — Знаете ли, в Англия няма жена над трийсет години, която да не съчувства на болката на кралицата.
— Но никой няма да пита жените над трийсет за мнението им — казвам. — Кого го е грижа какво мислим ние?
Седя с дамите си и слушам как принцеса Мери се упражнява на лютнята и пее. Тя е композирала песента, преработка на стара жътварска балада за весел момък, който отива да сее. Радвам се да я чуя как пее с весел глас и усмивка на лицето, и изглежда добре; редовното изпитание на месечните ѝ болки е отминало, тя има руменина по бузите и апетит за вечерята си. Гледам я, приведена над струните, как вдига поглед да запее, и си мисля какво благословено с красота момиче е тя, и че кралят би трябвало да падне на колене и да благодари на Бог за нея, и да я отгледа като принцеса, която някой ден ще управлява Англия, сигурна в положението си и уверена в бъдещето си. Дължи ѝ това, дължи това на Англия. Как е възможно Хенри, момчето, което беше любимецът в детската стая, да не може да осъзнае, че тук има още една наследница на Тюдорите, толкова скъпа и ценна, колкото беше и той?
Почукването на вратата стряска всички ни, а принцеса Мери вдига поглед, все още притиснала пръсти върху струните, когато моят управител влиза с поклон в стаята и казва:
— Един джентълмен на портата, ваше благородие. Казва, че е ваш син.