Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Монтагю свежда глава.
— И сега — нищо — отбелязва той. — А цялата ни работа през този месец не допринася с нищо за наследството ни.
— Тя ще бъде от полза на внука ми, Хенри; работя за сина на Артур. Благодаря на Бога, че той бе пощаден. Може да се прибере у дома в собствената си къща, и накрая ще получи всичко.
Монтагю поклаща глава.
— Не, защото това е къщата на майка му. Майка му наследява, не той. Тя може да остави земите на друг, а не на него, ако поиска.
Мисълта за обезнаследяване на син ми е толкова чужда, че го поглеждам ужасена.
— Тя никога не би направила такова нещо!
— Ако се омъжи отново? — изтъква Монтагю. — Новият съпруг получава всичко.
Отивам до прозореца и поглеждам навън към нивите, за които мислех, че са на Артур, че безспорно ще отидат при сина му, още един Хенри Поул.
— А ако не се омъжи повторно, тя ще изцеди наследството ни — добавя мрачно Монтагю. — Ще трябва да ѝ плащаме вдовишка издръжка до края на живота ѝ.
Кимвам. Откривам, че не мога да мисля за нея като за младата жена, която посрещнах с готовност в къщата си, за която мислех като за още една дъщеря. Тя се провали в своя дълг като съпруга, когато се изправи с баща си срещу Артур, когато се оттегли в леглото си и остави Артур да умре сам. Сега отпраща децата си и лежи в леглото, докато братът и майката на съпруга ѝ спасяват нейната жътва. През остатъка от живота си, докато е жива, тя ще може да получава доход от имотите, които толкова упорито се старая да поддържам. Разглезената наследница, която се оттегли в леглото си, докато собственият ѝ съпруг умираше, ще има правото да живее в къщата ми и да получава вдовишката си издръжка от моите наеми, през целия си живот. Ще наследи състоянието на баща си. Дори обещах да ѝ оставя свои земи в завещанието си. Най-вероятно ще умра преди нея, а тя ще измъкне от гардероба ми черната ми кадифена рокля, поръбена с черна кожа, и ще я носи на погребението ми.
Джейн започва да се възстановява. Почетната ѝ дама идва при мен и ми съобщава с нисък реверанс, че Джейн изпраща почитанията си. Борила се е с потната болест и е победила; ще дойде да вечеря с нас днес, и ни е изключително признателна за всичко, което сме направили за домакинството.
— Казахте ли ѝ, че съпругът ѝ е мъртъв? — питам жената без заобикалки.
Бледото ѝ, изопнато лице ми подсказва, че не е.
— Ваше благородие, не посмяхме да ѝ кажем, докато беше болна — казва тя. — А после изглеждаше твърде късно да го кажем.
— Не е попитала? — запитва Монтагю слисано.
— Беше толкова болна — извинява тя господарката си. — Всъщност не беше с ума си, беше ѝ толкова горещо от треската. Мислех си, може би, че вие…
— Кажете ѝ да дойде в покоите ми преди вечеря днес следобед — нареждам. — Сама ще ѝ съобщя.
Чакаме лейди Артур Поул в гостната стая на тази къща, която някога беше къщата на Артур, но сега е нейна.
Отварят ѝ вратата и тя влиза в стаята, облягайки се на ръката на почетната си дама, очевидно твърде слаба, за да върви без чужда помощ.
— Ах, скъпа моя — казвам с цялата любезност, на която съм способна. — Наистина изглеждате бледа. Седнете, моля.
Тя успява да ми направи реверанс и да кимне на Монтагю, който ѝ помага да стигне до един стол, докато аз кимвам на почетната ѝ дама да си върви.
— Това е братовчедка ми, Елизабет — казва тя със слаб глас, сякаш иска да я задържи.
— Ще седнете с нас на вечеря — обещавам, жената схваща намека и излиза от стаята.
— Страхувам се, че имам много лоши новини за вас — казвам внимателно.
— Баща ми?
Тя примигва.
— Артур, вашият съпруг.
Тя ахва. Явно дори не е знаела, че е болен. Но нима, когато е излязла от стаята си и той не я е поздравил, тя не се е досетила?
— Мислех, че е отишъл в къщата ви с децата! Те добре ли са?
— Слава Богу, Хенри и Маги бяха здрави и весели в Бишам, когато ги оставих, бебето, Мери, и синът ми Джефри и съпругата му — също.
Тя попива чутото в съзнанието си.
— Но Артур…
— Дъще, съжалявам да ви съобщя, че той почина от потната болест.
Тя се смачква, като парче изпуснат плат. Главата ѝ се отпуска в ръцете, тялото ѝ се прегъва, дори малките ѝ крака се подпъхват назад под стола ѝ. С ръце върху лицето, тя излива скръбта си във вопли.
Монтагю ме поглежда, сякаш за да попита: „Какво да правя?“ Кимвам му да седне и да чака това безпомощно хлипане да престане.
Тя не престава. Оставяме я да плаче и отиваме на вечеря без нея. Хората от нейното имение, арендаторите на Артур, трябва да видят, че сме тук, че животът ще продължи, че от тях се изисква да изпълняват дълга си, да работят и да си плащат наемите; домашните слуги не трябва да мислят, че могат да си вземат почивка, защото синът ми е мъртъв. Тези земи отново стават собственост на Джейн, но после, ако е рекъл Бог, ще бъдат наследени от Хенри, сина на Артур, така че трябва да бъдат добросъвестно поддържани и обработвани за него. Когато вечерята приключва, се връщаме в покоите ми и я намираме със зачервени очи и бледа, но, слава Богу, най-сетне е спряла да плаче.