Върховната тайна
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Приключения в науката #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Гецова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Върховната тайна». Краткое содержание книги:
Изидор пъхва ръка в джоба си.
Наташа потреперва, но той я успокоява, подавайки й един бонбон.
— Седем пъти се опитвах да свърша със себе си. След последния опит майка ми се опита да ме спаси. Тя искаше да го направи на всяка цена. Знаеше, че е невъзможно да ме вразуми, да ме заплаши или да ми се довери. Лъжех постоянно. Бях отвратена от себе си. Не ми беше останало нищо свято. Тя обаче ме обичаше. Това, което направи за мен, беше най-голямото доказателство за обичта й.
— Нищо нямаше да загубя. Дори операцията да се провалеше, предпочитах да я видя луда или умряла.
— Тя ме оперира.
Доктор Черненко затреперва още по-неудържимо.
— Адът е вътре в главите ни. Ако няма желание, няма страдание. Няма желание, няма страдание! — скандира тя, все едно че повтаря политически лозунг.
Изидор е силно заинтригуван.
— Няма желание, няма страдание. Нима страданието не е присъщо на всяко живо същество? Дори растенията страдат — отбелязва той.
Младата жена се притиска до майка си и я целува по бузата. Хваща едната й ръка със своята свободна ръка.
— Операцията успя. Наташа се върна в света на живите. Новината се разчу и руските власти ме насърчиха да създам отделението. То беше истински символ за страната. Бяхме успели там, където Западът тъпчеше на едно място. С какво право, кой може да даде смислена причина, поради която не бива да спасяваме наркоманите? Просто няма такава. Нито дългът към дадената дума, нито забраната да се пипа мозъкът.
Наташа продължава да гледа двамата журналисти без да мигне.
— Финшер беше разбрал за моите изследвания — продължава доктор Черненко. — Дойде да ме види, беше първият, който се бе досетил, че въздействам върху центъра на удоволствието, открит от Джеймс Олдс. Поиска да го оперирам. Той не искаше да му премахна центъра на удоволствието, а тъкмо обратното — да го стимулирам.
— Значи връзката ви с Финшер не е случайна — казва Люкрес.
— Операцията на мама успя — продължава Наташа, — но се появиха странични ефекти. Премахването на центъра на удоволствието ме освободи от желанието да се дрогирам, но уби в мен всякакво друго желание. Страданието поради липсата на хероин беше заменено от страдание поради липса на емоции.
— Държах да се срещнат. Те бяха двете крайности, Финшер притежаваше в излишък това, което липсваше у Наташа. Единствен той можеше да я разбере — отговаря доктор Черненко, треперейки все по-силно.
— И аз го убих… — заявява Наташа.
— Не сте го убили вие — възразява Изидор.
Топмоделът повдига рамене.
— Финшер си беше поставил за задача да ме накара да изживея пълното удоволствие, оргазма. Онази вечер беше особено мотивиран. Победата привлича победата. Ние се любихме.
— … и той умря.
— Казахте, че вие сте поставили предавателя в главата му. Кой изпращаше стимулите?
Недалеч от тях, на една маса имаше компютър, който се включи и на екрана му се изписа една дума: „Аз.“
И под нея:
„Елате да ме видите.“
138.
Жан-Луи Мартен не разбра какво бе станало. Както обикновено, след победата над Дийп Блу IV той беше изпратил наградата — деветнайсет миливолтов токов удар в продължение на половин секунда.
Финшер имаше навика да му се обажда по телефона веднага след това, за да му разкаже какво е преживял, но този път пропусна.
Мартен прекара в очакване безкрайни часове. Болният от LIS слушаше телевизионните новини по компютъра, когато научи ужасяващата новина — умрял беше доктор Самюел Финшер!
САМИ… УМРЯЛ?
Невъзможно.
На екрана видя Наташа, която полицаите отвеждаха.
Тя си мисли, че го е направила. Не, аз бях. Убиецът съм аз.
Дълбоко отчаяние обзе Жан-Луи Мартен. Сами. Беше убил единствения човек, когото обичаше истински. Единственият човек, на когото беше безгранично признателен.
Една сълза се търкулна от окото му и от устата му потече слюнка. Никой не го виждаше и никой не знаеше каква огромна мъка го изгаряше. Не знаеше дали оплаква загубата на приятеля си, или пълната самота, на която бе обречен отсега нататък.
Тази нощ, във фазата на парадоксалния сън, Жан-Луи Мартен сънува картината „Апотеозът на Омир“. В съня си чу гласа на Омир, който рецитираше „Одисеята“: „На следващата им спирка на сушата, на острова на Слънцето, мъжете бяха обзети от невероятна лудост. Изгладнели, те се нахвърлиха върху свещените волове и ги изклаха. Одисей го нямаше. Беше се оттеглил във вътрешността на острова, за да се моли. Когато се върна, го обзе отчаяние, но вече нищо не можеше да бъде сторено. Воловете бяха опечени и изядени. Отмъщението на Слънцето не закъсня, гръм удари кораба и го направи на трески.“