Господарят на войната

Шлемът ми пое удара. Сякаш цялата вселена задрънча, в главата ми притъмня и безброй светкавици набраздиха тъмнината. Хората ми разправяха, че няколко минути съм бил в несвяст, но не можах да падна, защото натискът на телата около мен ме държеше прав. Нищо не помня, но малцина са тези, които си спомнят подробности за сблъсъка между две стени от щитове. Буташ се, ругаеш, плюеш и удряш, когато можеш. Един от моите съседи по стена ми каза, че съм се спънал след удара с брадвата и почти съм се проснал върху телата на мъжете, които бях убил, но човекът зад мен хванал колана на ножницата ми и ме държал прав, а моите вълци плътно ме обградили, за да ме пазят. Враговете усетили, че съм ранен и започнали да се бият по-ожесточено — брадви кънтели по очуканите щитове и назъбвали остриетата на мечовете, но постепенно аз дойдох на себе си и открих, че се намирам на втория ред зад благословената закрила на щитовете и все още с Хюелбейн в ръка. Главата ме болеше, но аз не си давах сметка за това, знаех само, че трябва да мушкам и да сека, да викам и да убивам. Исса се биеше в празнината отворена от кучетата и мрачно избиваше саксите, които се бяха вмъкнали в първия ни ред и така запечатваше пробойната с труповете им.

Хората на Сердик бяха повече от нас, но той не можеше да ни заобиколи откъм северния фланг, защото там бяха тежковъоръжените конници и той не искаше да хвърля хората си по нанагорнището срещу тяхната атака, затова Сердик изпрати хора да ни заобиколят откъм юг. Сеграмор обаче предусети хода му и поведе своите копиеносци към този проход. Помня, че чух и този сблъсък на щитове. Десният ми ботуш бе пълен с кръв и тя джвакаше всеки път, щом стъпех на този крак, главата ми се бе превърнала в пулсираща болка, а устата ми се бе изкривила в озъбена гримаса. Мъжът, заел мястото ми на първия ред, не искаше да ми го отстъпи.

— Те поддават, господарю — викна ми той, — поддават!

И наистина натискът на врага отслабваше. Те не бяха победени, а само отстъпваха и внезапно нечий вик ги призова назад и те с по един последен замах на копието или удар на брадвата бързо се оттеглиха. Ние не ги последвахме. Бяхме твърде окървавени, твърде изранени и твърде изморени, за да ги преследваме, а освен това ни пречеше купчината тела, която бележеше мястото на сблъсъка. Някои в този куп бяха мъртви, други се гърчеха в предсмъртна агония и се молеха за смърт.

Сердик бе изтеглил хората си назад, за да построи нова стена от щитове. Тя трябваше да бъде достатъчно голяма, за да си пробие път до хората на Аел, които сега бяха откъснати от своите съюзници — между тях стояха воините на Сеграмор, който до голяма степен бе запълнил процепа между моите хора и реката. По-късно научих, че войската на Аел била изтласкана обратно до реката от копиеносците на Тюдрик, и Артур оставил само толкова хора там, колкото да задържат тези сакси в капана, а останалите изпратил да помагат на Сеграмор.