Трескави сънища
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #10
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-66-0
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Трескави сънища». Краткое содержание книги:
Заедно с верния Винсънт Д’Агоста, Пендъргаст се впуска в разследване на мистерията – за да попадне в още по-страшен кошмар, от който сякаш не може да се събуди. Като в трескав сън се преплитат загадъчни събития и тежки въпроси: какво се крие в изоставените постройки сред блатата на Луизиана; кой стои зад покушенията срещу Д’Агоста и дали Пендъргаст сам не е мишена; какви тайни е криела Хелън и дали той познава жената, за която се е оженил? От кого е била убита? И най-вече – защо?
Фелдър се изкачи бавно по стъпалата и седна на масата. Отвори внимателно кафявия плик, който беше донесъл, и подреди оскъдното му съдържание – добито от Обществения архив – върху гладката повърхност.
Какво точно беше научил до този момент?
През 1870-та Хорас Грийн е бил фермер в Кармел, Ню Йорк. Съпруга, Частити Грийн; една дъщеря Мари, възраст – осем години.
През 1874-та година Нюйоркският отдел по здравеопазване издава смъртен акт за Хорас и Частити Грийн. Смъртта и в двата случая е причинена от туберкулоза. Това оставя три деца – съответно на възраст шестнайсет, седем и пет години – сирачета.
През 1878-а година в полицейските архиви се споменаваше, че Мари Грийн е била обвинена в „шляене по улиците“ – проституция. Според съдебните архиви тя е заявила, че се е опитвала да си намери работа като перачка и шивачка, но че заплащането било недостатъчно да се грижи за себе си и брат си и сестра си. В документите от социалните отдели за същата година се казваше, че Мари Грийн е била затворена в мисията „Файв пойнтс“ за неопределен период. Други архиви нямаше; тя изглежда бе изчезнала.
Друг полицейски архив, от 1880-та, съобщаваше за някой си Кастор Макгиликъти, че е пребил Джоузеф Грийн, десетгодишен, до смърт, хващайки момчето да бърка в джоба му. Присъда: десет долара и шестдесет дена тежък труд в „Гробниците“, по-късно намалени.
Това беше всичко. Последното – и всъщност единствено – споменаване на Констанс Грийн беше в преброителните списъци от 1874-та година.
Фелдър върна документите в папката и я затвори с въздишка. Това беше една достатъчно депресираща история. Изглежда жената, която наричаше себе си Констанс Грийн, се бе възползвала от точно това семейство – и това отделно късче информация – и го беше направила обект на собствените си фантазии. Но защо? От всичките неизброими хиляди, милиони семейства в Ню Йорк сити – много от тях с по-дълги и колоритни истории – защо беше избрала точно това? Възможно ли беше да са били нейни предшественици? Но архивите за семейството изглежда свършваха с това поколение: той не можа да намери нищо, което да подкрепя допускането, че дори един-единствен член на семейство Грийн е оцелял след 1880-та година.
Ставайки от стола си с поредна въздишка, той отиде до бюрото на служителя и поиска няколко дузини местни Манхатънски вестници от края на 1870-та. Прелисти ги безразборно, гледайки равнодушно статиите, съобщенията и обявите. Това беше, разбира се, безнадеждно: не знаеше какво точно търси — всъщност, на първо място, не знаеше защо изобщо гледа. Какво беше това около Констанс Грийн и нейното състояние, което го объркваше толкова? Нали не беше…
Внезапно – докато прелистваше един брой от 1879-та година на таблоида „Ню Йорк Дейли Инкуайърър“ – той спря. На една вътрешна страница беше отпечатана гравюра, озаглавена „Улично дете играе“. Илюстрацията изобразяваше редица жилищни кооперации, мизерни и разхвърляни. Хлапаци с мръсни лице играеха стикбол на улицата. Но отстрани стоеше едно слабо момиче и ги гледаше, хванало метла в ръката. Беше слабо до мършавост и за разлика от другите деца, нейното изражение беше отчаяно, почти уплашено. Но онова, което беше сепнало Фелдър, беше лицето й. Всяка черта от него, всеки детайл, си приличаха с лицето на Констанс Грийн като две капки вода
Фелдър гледа дълго гравюрата. После много бавно затвори вестника със замислено, сериозно изражение.
60.
„Калтроп“, Луизиана
Проехтя бърза серия от изстрели, когато Хейуърд се хвърли встрани, мигновено последвани от тътена на пушката. Тя падна тежко на земята, усещайки последиците от облака сачми, който избухна покрай нея. Изтърколи се, като извади междувременно оръжието си. Но фалшивият доктор вече се беше обърнал и тичаше към паркинга, а бялата престилка се развяваше след него. Тя чу още изстрели и скриптене на гуми, когато един Ролс ройс влетя в паркинга. Видя Пендъргаст, който се беше подал от прозореца на шофьорското място, да стреля с пистолета си като каубой от галопиращ кон.
С писък на спирачки Ролсът нахлу в алеята. Още не спрял, Пендъргаст изскочи от колата и изтича към нея.
— Добре съм! – каза тя, като се опитваше да се изправи. – Добре съм, по дяволите! Вижте – той бяга!
Докато говореше, тя чу да се запалва невидим двигател на паркинга. Една кола се отдалечи със скърцане на гуми и скоро червените светлини на стоповете изчезнаха от алеята.
Агентът й помогна да стане.
— Няма време. Последвайте ме.
Той мина през двойната врата и двамата изтичаха покрай създалата се вече сцена на нарастваща паника и тревога: един охранител се беше навел зад бюрото си и викаше по телефона, рецепционистът и няколко служители лежаха проснати по очи на пода. Без да им обръща внимание, Пендъргаст щурмува другата двойна врата и хвана първия лекар, когото срещнаха.