Провинциални убийства [bg]

— Здравей, Том! — поздрави го доктор Булард. — Какво те е принудило да прибегнеш към услугите на това отчайващо място?

— А теб? — запита в отговор Барнаби, седна и започна да се тъпче.

— Жена ми ходи на курс по икебана.

— Аха. Всъщност исках да обсъдим нещо.

— Казвай — отвърна докторът, като отмести настрани остатъците от една обилно подправена треска, вече втренчил поглед в огромно парче пудинг.

— Една старица паднала и пощальонът я открил на другата сутрин мъртва. Това, за съжаление, не е толкова необичайно. Но същия следобед тя е видяла нещо, вероятно в гората до къщата си, което дълбоко я е разстроило. Толкова дълбоко, че се обадила на „Самаряните“, за да сподели с тях, ала преди да успее да им каже нещо съществено, някой почукал на вратата. И това е всичко, което знаем.

— Е, и?… — вдигна рамене доктор Булард.

— Необичайно е все пак. Искам да я погледнеш.

— Кой е подписал смъртния акт?

— Леситър. От Баджърс Дрифт.

— О-о! — изду бузи Джордж Булард и сключи върховете на пръстите си. — Какво да ти кажа… Това няма да е първият случай, в който го настъпвам по мазола.

— Какво ти е мнението за него?

— Хайде, Том — много добре знаеш…

— Извинявай.

— Боже, неслучайно наричат този пудинг „Крепост“ — напълно непревземаем е. — Той набоде едно парче на вилицата си и добави: — Мога да ти кажа това, което е всеизвестно. Домашен лекар с много пациенти и доста висок стандарт на живот. Има изключително привлекателна втора съпруга и не толкова привлекателна дъщеря, която е на възрастта на моята — на около деветнадесет.

— Можеш ли да погледнеш тялото днес следобед?

— Ами… В три часа имам визитация в болницата, така че най-добре е да тръгваме веднага.

В Костън имаше само две погребални бюра. „Браунс“ беше само за отбрана клиентела. Другото беше за простолюдието. Предният прозорец беше подплатен с измачкан сатен, в чийто център стоеше урна с няколко лилии, издялана от блестящ черен базалт.

На урната бяха издълбани думите: „Докато настъпи зората и сенките се стопят“. Наблизо беше паркирано ново Порше 924, което проблясваше под слънчевите лъчи.

— Красиво е — потупа го одобрително доктор Булард. — За девет секунди вдига шейсет мили.

Барнаби се опита да си представи как би изглеждал, натъпкан в една от ниските седалки. Червено-черната карирана тапицерия му се стори отблъскваща. Осъзна, че винаги ще бъде, както философски, така и материално, привърженик на удобните коли за средната класа.

— Нямах ни най-малка, представа, че са толкова добре платени — каза той, докато отваряше остъклената врата.

— Защото никога не остават на сухо — развеселено отвърна докторът. — Единственото нещо, за което винаги можеш да разчиташ на хората е, че някой ден на всеки му идва краят.