Провинциални убийства [bg]

— Знаех си аз! — плесна се тя с ръце по бедрата и от брокатените й панталони се вдигна лек прах. — Какво ви казах!

— За съжаление като че ли няма начин да се установи какво точно е било.

— Кажете ми какво се е случило.

Докато Барнаби разказваше за срещата си с Тери Бейзли, очите му обхождаха стаята. Тя беше голяма и претъпкана от пода до тавана с книги, украшения, сухи цветя и растения в саксии. Три от рафтовете бяха заети от криминални издания на „Пенгуин’с“ с характерните бели и зелени обложки. Огромна примитивна каменна глава стоеше над камината, в единия край гордо се открояваше превъзходна стереоуредба „Куод енд Лин“, а до френските прозорци, наред със старинните предмети, висеше картина на Бен Никълсън4.

— И сега какво ще правим? — втренчи се в него тя с широко отворени очи и настойчив поглед. Седеше на самия ръб на канапето, готова на всичко.

Барнаби си даде сметка, че безрезервната й вяра в него започва да му лази по нервите. Тя очевидно го смяташе за фокусник. А неговото отношение към случая (ако изобщо имаше случай) беше все още неясно и недооформено. Не мажеше да й измъкне зайче. Дори не беше сигурен, че разполага с подходящата шапка.

— Нищо не можете да направите, мис Белрингър. Ще помоля полицейския лекар да огледа тялото. Но ще ми трябва вашето разрешение…

— Да, разбира се.

— Ако той не сметне за необходимо да се продължи разследването, това вероятно би означавало приключване на случая.

Беше очаквал тази новина да я съкруши; напротив — тя енергично закима с глава в знак на съгласие.

— Отлично. Собственикът на погребалното бюро се казва Браун. На „Керидж Стрийт“. Ще ви напиша бележка.

Направи го бързо, с помощта на автоматична писалка с широк писец, напълнена с туш, върху плътна, гладка, кремава хартия. После му подаде плика с думите:

— Няма да ви задържам. Нали ще ме уведомите за резултата? Добра работа свършихте, плавен инспектор Барнаби.

Барнаби сложи ръка на устата си и се изкашля, за да прикрие усмивката си.

Докато го изпращаше към вратата, мис Белрингър взе една от снимките в старомодни рамки и отбеляза:

— Това е Емили. Тук е на осемнадесет години. Тъкмо бяхме започнали да учителстваме.

Барнаби погледна избелялата кафеникава снимка. Беше правена в студио. Луси стоеше до една жардиниера, в която беше засадена палма. Емили седеше на стол. Гледаше право в камерата. Права светла коса, завита на кок, раздалечени очи, решително стиснати устни. Дългата до прасеца пола и бяла блузка бяха безупречни. Луси се беше усмихнала широко. Кокът й беше малко изкривен, а единият ръб на полата й леко висеше. Бе отпуснала покровителствено ръка върху рамото на приятелката си.