Каменно сърце [bg]

Аз се огледах със скръстени ръце: влажен бетон и мръсни прозорци, обрасъл двор, миризма на урина, бумтящ бас от приземния етаж, който караше костите ми да вибрират. Можех да се справя и по-добре, но хазаите не обичат наематели без банкова сметка и разписки за комунални услуги, придружавани само от мършавия им син тийнейджър, с очи на крадец. Като стана дума за него, той вече оглеждаше мястото и надничаше през мръсните прозорци на съседа. При вида на хлътналите му недоспали очи и потрепващи пръсти почти го съжалих. Но съчувствието ми си има граници и той ги беше достигнал.

Мила щеше да се оправи. Бях доста уверен в това. Нямах намерение да я издържам до края на живота ѝ, а и тя не го беше очаквала от мен. Не ги изоставях, но пък и нямаше как да ги отведа в дома на Ленора в Торнаший.

— Ще се видим ли утре?

— Може би трябва да изчакаме, докато Джед излезе, а? — Тя докосна нервно ръката ми. Този път сплетох пръсти с нейните.

— Добре — казах ѝ. Никога не можех да бъда сигурен каква част от случващото се разбира момчето, но се чувствах по-добре, когато го нямаше наоколо. Позволих ѝ да ме целуне. Отвърнах на целувката.

Смятах да се прибера право у дома, така че само боговете знаят какво ме накара да отбия и да мина отново през базата. Може би се чувствах виновен и вината пораждаше в мен неясното чувство за неправда и презрение. Не знаех как точно да постъпя когато се изправя пред Мак, но знаех, че няма да свърши добре. Така че бях спрян тъкмо навреме, преди да го намеря.

То ме чакаше в занемарената горичка край светофарите и когато свих по пътя към базата, леко се подаде от сенките. Спрях. Погледнах към земята под краката му и несъществуващата му сянка.

— Отдавна не сме се виждали — казах му аз.

— Накъде си тръгнал, Мурлин? — То запали цигара.

— Знаеш много добре.

То дръпна дълбоко, отметна глава назад и издуха дима към небето.

— Това е вредно за здравето ти — казах му аз.

То се ухили.

— А жените са вредни за твоето.

— Много ти благодаря — отвърнах аз. — Ти му пусна мухата, нали?

— Не трябваше да се месиш.

— Да се меся в кое?

То огледа огънчето на цигарата си и дръпна отново, за да му попречи да угасне.

— Стой настрани от протежето ми.

— О, разбирам. Смея да заявя, че много добре се справяш.

— Така е и не искам изтърсака на Григар да ми се меси в делата.

— Делата? — Опитвах се да се държа цивилизовано, но не се сдържах и устните ми се изкривиха в усмивка. — Виж какво, приятел, целият е твой. Свободен си да правиш каквото си искаш. Забавлявай се с него. Просто си дръж кльощавите ръце по-далеч от Мила.