Шестото покварено дете [bg]

– От жертвите на Бишъп ли е откритото тяло?

– Все още не съм влязъл – отвърна Наш. – Но поне така изглежда – от онова, което чух.

– Вярваш ли на това, което Сам каза за родителите на Бишъп?

– В момента не знам на какво да вярвам.

– Понеже може да е някой от тях. А може и да е имитатор.

Наш изключи отоплението и го включи отново. Шибаното нещо определено духаше студено. Кожата му беше ледена – не можеше да се стопли.

– Сам би ни казал да се съсредоточим върху доказателствата. Така и ще направим.

– Видя го, нали? – попита Клеър.

– Не съм сигурен какво точно видях. Не знам дали ще може да се възстанови след всичко това.

Клеър замълча.

– Онзи от ФБР знае ли, че си там? – попита след малко.

– Да. Всъщност той определи параметрите.

– Параметрите?!

Някой почука на стъклото и сърцето на Наш замалко да изскочи.

– О, Боже!

– Какво става? – попита Клеър.

Наш се извърна и погледна вляво. Лизет Лоудън от новините на Седми канал стоеше до колата му. Беше мушнала ръце в джобовете на обточеното си с кожа палто и пристъпваше от крак на крак, сякаш танцуваше, в отчаян опит да се постопли.

– Трябва да затварям, Клеър. Ще ти се обадя после.

Той прекъсна връзката и изключи двигателя. Моторът се задави, сякаш не беше напълно убеден дали трябва да гасне, след което замлъкна. Наш се измъкна от колата, тресна вратата и тръгна към входа на метрото, подминавайки Лоудън като малка гара.

– Няма да разговарям с теб.

– В такъв случай ще се наложи да си измисля нещо – отвърна тя, като ситнеше след него.

– Къде ти е операторът?

Тя посочи с палец зад гърба си. Ванът на Седми канал беше паркиран три места зад неговата кола.

– Топли се.

– Няма да е лошо да му правиш компания.

– Знам, че имате труп тук. Вероятно жертва на У4М.

– Няма труп.

Тя протегна телефона си. На екрана беше отворен фейсбук пост.

– Това направо си прилича на тяло.

Наш мислено си отбеляза потребителското име на автора на публикацията.

– Според мен е фалшификат.

Той се мушна под полицейската лента. Когато Лоудън се опита да го последва, се появи униформеният.

– Аз съм с него! – викна тя.

Наш поклати глава и заслиза по стълбите.

– Не, не е с мен.

– Къде е детектив Портър? – извика тя след него. – Не трябваше ли и той да е тук?

Наш не ѝ отговори. Закрачи към перона, ориентирайки се по глъчката.

Въпреки че на тавана имаше флуоресцентни лампи, четирите огромни халогенни прожектора, издигнати насред релсите, светеха още по-ярко – балон бяла светлина сред окъпаното в жълто пространство. Влакът бе спрял в източния край на тунела, а един „Форд Р150“ със специални джанти стоеше върху релсите и блокираше западната част. Фаровете му бяха включени и сочеха към коловоза, въпреки че петнайсетина метра по-нататък светлината помръкваше.

В края на перона Наш бе упътен към някакви стъпала, които го отведоха до релсите.

– Третата релса е под напрежение – изрече някой зад гърба му. – Не можем да я изключим, без да засегнем и останалата част от маршрута, така че внимавайте къде стъпвате!