Свидетел на огъня [bg]

16

Юна излиза на слънце на двора и отново си помисля, че момичето е било подложено на нечувана жестокост, а тялото му при все това е останало чисто и бяло като камък в морето.

Гунарсон бе обяснил, че е било подложено на агресивно насилие.

Юна си мисли, че то е било силно, почти отчаяно силно, но не агресивно в смисъл на сляпа ярост. Ударите са били целенасочени, намерението е било да се причини смърт, но инак тялото е третирано грижливо.

Гунарсон седи на капака на своя мерцедес и говори по телефона.

Обратно на почти всичко останало, разследванията на убийства не тръгват към хаос, ако не бъдат направлявани, а към това да се разрешат от само себе си, това е обичайното. Ала Юна никога не е чакал, никога не е разчитал, че редът ще се възстанови от само себе си.

Разбира се, той знае, че убиецът почти винаги се оказва човек от близкото обкръжение, който малко след деянието се обажда в полицията и си признава, но не разчита на това.

„Сега тя лежи в леглото — мисли си Юна. — Но е седяла на масата само по бельо, когато е била убита.“

Трудно е да се повярва, че това се е случило, без да се вдигне никакъв шум.

Трябва да има свидетел на място като това.

„Някое от момичетата е видяло или чуло нещо — мисли си Юна, докато крачи към малката сграда. — Някой трябва да е предусетил какво ще се случи, да е доловил заплаха или някакъв конфликт.“

Кучето скимти под дървото, захапва повода, закачен за въжето, и после пак започва да лае.

Юна отива при двамата мъже, които си говорят пред малката къща. Предполага, че единият от тях е координатор на местопрестъплението, около петдесетгодишен мъж със сресан настрани перчем и тъмносиня униформена полицейска блуза. Другият не прилича на полицай. Небръснат е и има дружелюбни, уморени очи.

— Юна Лина, наблюдател от Националната полиция — представя се той и се ръкува с двамата.

— Оке — отвръща координаторът.

— Казвам се Даниел — представя се и мъжът с уморените очи. — Терапевт съм тук в дома… Дойдох веднага щом разбрах какво се е случило.