Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
Тази вечер нямаше особен повод и „Борш & Сълзи“ беше полупразен. Не само българската, но даже и широко рекламираната руска част. Беше сряда - пикът на деловите емоции, и лондончани пестяха енергия за подвизи на борсата. Само две или три двойки с вид на туристи от Австралия и Нова Зеландия любопитно чоплеха порциите си с надежда да изчоплят зрънце от прословутата руска душа. Унил сервитьор, поляк, ги наблюдаваше цинично, облегнат на дървената колона до стълбите. Появата на Баничаров предизвика леко раздвижване на духовете, сякаш дългоочакваният герой от романите най-сетне бе излязъл на сцената и се готвеше да извърши нещо подобаващо откачено, което да им разкрие тутакси смисъла на живота. Баничаров обаче не стори нищо впечатляващо, а кротко и тихо отмина надолу по стълбите, кимвайки на сервитьора.
В празния български салон седяха двама мъже. Бяха заели масата в дъното и Баничаров ги забеляза едва когато му помахаха. Единият, с осанка на бивш културист и рехави руси мустаци като на пропаднал шлях- тич, беше Чавдар Толоманов, с когото бе разговарял следобеда. Другият беше непознат.
- Сядай - покани го Чавдар. - Това е Батьката. Батька, ето наш человек.
Въпросният Батька беше сух, висок индивид с изсечено, азиатско лице и тъмна кожа. Носеше изсулен в раменете марков анцуг, под който личеше щедро окосмена гръд. На ръката му проблясваше масивна златна верига. Баничаров го виждаше за пръв път, но тутакси заключи, че далеч по-здравословно би било, ако изобщо не беше го срещал.
Батьката имаше корава, безпощадна ръка.
- Ние тук пием водка - рече Чавдар. - Ще удариш ли за начало една глътка?
Баничаров нямаше голям избор. Водката беше ледена и мека като снежинка навръх Коледа. Той замези с парче сланина. Вкусно.
- Ну?… - басово изръмжа Батьката.
Баничаров стрелна Чавдар Толоманов.
- Спокойно - вдигна ръка онзи. - Батьката е вътрешен.
Той е човекът, за когото ти разправях. През него минава всичко.
Точно това тревожеше най-много готвача в този момент. Изведнъж си даде сметка, че се е накиснал, и то яко. Беше повярвал на Толоманов, беше се оставил негодникът да го завлече надълбоко. „Не се захващай с тия измекяри!“, гълчеше го Норка, но кой да слуша. Може да не беше дама, но не беше глупава.
Чавдар Толоманов беше бивш филмов актьор. На- времето, в самия залез на социализма, беше изиграл няколко роли, добивайки завидна популярност на местно ниво. В това се състоеше и нещастието му: тази популярност (именно популярност, а не слава!) му се струваше твърде дребна и незначителна, съпоставена със заслепяващите върхове на величието, до които се възмогваха светила от ранга на Де Ниро, Кевин Костнър, Майкъл Дъглас, та дори пикливият Брад Пит. Чавдар Толоманов естествено по нищо не им отстъпваше; работата бе, че жестоката съдба го беше лашнала на няколко хиляди километра встрани от мястото, където класяха звездите, в един друг климатичен пояс, където можеха да се родят само безформени картофели. Ето защо той реши да промени това крайно несправедливо положение, като се премести в по-благоприятна географска точка. След като, без видима причина, не получи виза за Америка, той се озова в Лондон, където, въоръжен е брилянтно CV и две демокасети, формат VHS, се зае да щурмува продуцентите и всевъзможните castings, които течаха в града. Англичаните, любезни хора, го приемаха радушно, макар и леко учудено, кимаха, явно респектирани от творческата му биография, но упорито отказваха да го ангажират. По една проста причина - непоправимият му славянски акцент. Той положи неимоверни усилия да се изцери от тази невярна болест и постигна известен напредък. Това обаче се случи в последната фаза на състезанието за ролята на зъл компютърен маниак от съветски произход, проникнал в системата за ядрена безопасност на съюзниците. Продуцентите решиха, че акцентът му не е достатъчно изразителен, и предпочетоха един стопроцентов англичанин, който го докарваше значително по-зловещо. Тежък удар за Толоманов. Оттук нататък животът на актьора придоби хаотичен облик, присъщ на хора, изгубили здрава почва под краката си. Подхващаше различни работи, които не му носеха нито достатъчно пари, нито пък друг вид удовлетворение. Залъгваше се, че това са временни занимания процес на адаптация към новата среда. Ала теченията на живота неумолимо го отдалечаваха от призванието му, въвличайки го във все по-абсурдни начинания и комбинации, често с полукриминален оттенък. Депресията изби в лакомия, която в условията на изобилието на западния пазар не беше трудно да засити. Скоро добре поддържаното му тяло изгуби форма, напълня и погрозня. Той съзнаваше падението си, но не намираше смелост да се завърне в отечеството си, сякаш интуитивно се досещаше, че там го очаква само презрение и неприязън. Сънародниците му, като повечето източноевропейци, бяха склонни да оправдаят заминаващите, но не прощаваха на завърналите се, които рушаха мита за Запада - последното убежище на тия отчаяни души, наследили пепелищата на посткомунизма.