Мъжът от Санкт Петербург [bg]

Втора глава

Лондон беше невероятно богат. Феликс бе виждал екстравагантно богатство в Русия и голям просперитет в Европа, но не и в такъв мащаб. Тук никой не беше в дрипи. Всъщност въпреки топлото време всички се бяха навлекли с няколко ката дрехи. Феликс видя кочияши, улични търговци, метачи, работници и невръстни разносвачи — всички издокарани с хубави фабрични палта без дупки или кръпки. Нямаше боси деца. Нямаше жена без шапка, и то какви шапки! Повечето бяха огромни, широки като колела на двуколки и украсени с панделки, пера, цветя и плодове. Улиците гъмжаха от народ. За първите си пет минути тук той видя повече автомобили, отколкото бе виждал през целия си живот. Те като че ли бяха колкото каретите. И всичко живо бързаше — пеша или на колела.

На „Пикадили Съркъс“ превозните средства бяха спрели по обичайна за всеки град причина: един кон бе паднал и каретата се беше преобърнала. Тълпа мъже се опитваха да я изправят, а на тротоара няколко цветарки и дами с гримирани лица им подвикваха насърчения и шеги.

Когато продължи на изток, първоначалното впечатление за голямо богатство малко се промени. Мина покрай катедрала с висока кула, наречена „Свети Павел“ според картата, която беше купил на гара „Виктория“, а след това навлезе в по-бедни квартали. Внезапно величествените фасади на банки и кантори отстъпиха пред редици ниски къщи в различна степен на разруха. Тук имаше по-малко коли, а конете бяха по-кльощави. Повечето магазини всъщност бяха улични сергии. Не се виждаха никакви разносвачи, но имаше много босоноги деца — не че беше от значение, защото му се струваше, че при този климат и без това нямат нужда от обувки.

Положението се влоши, когато навлезе още по-навътре в Ист Енд. Тук къщите бяха порутени, дворовете — мръсни, а във вонящите улички парцаливи отрепки ровеха из купчините боклук в търсене на храна. Щом стигна до главната улица на Уайтчапъл, видя познатите бради, дълги коси и традиционни роби на ортодоксалните евреи и малки магазинчета, които продаваха пушена риба и кашерно месо: сякаш се намираше в Линията на уседналост4, само че тук евреите не изглеждаха изплашени.

Той продължи към Джубили Стрийт №165, адреса, който Улрих му беше дал. Сградата беше двуетажна и приличаше на лутерански параклис. Обявлението отпред съобщаваше, че Клубът и институт „Приятел на работника“ е отворен за всички трудещи се, независимо от тяхната политическа принадлежност, но друга табела издаваше естеството на въпросния клуб, защото отбелязваше, че е основан през 1906 г. от Пьотър Кропоткин. Феликс се зачуди дали ще срещне легендарния Кропоткин в Лондон.

Влезе във фоайето, където имаше купчина вестници, също наречени „Приятел на работника“, но на идиш5: Der Arbeter Fraint. По стените бяха закачени обяви за уроци по английски, за неделно училище, екскурзия до гората Епинг и лекция по „Хамлет“. Феликс пристъпи навътре. Архитектурата потвърждаваше първоначалните му подозрения: това определено беше неф на неконформистка църква, но сега в единия му край имаше сцена, а в другия — бар. На сцената група мъже и жени като че ли репетираха пиеса. Вероятно с това се занимаваха анархистите в Англия, нищо чудно, че им бяха позволили да отворят свой клуб. Той се приближи до бара. Нямаше и помен от алкохолни напитки, но на плота видя риба гефилте6, маринована херинга и — ти да видиш! — самовар.