Леговище от кости

— Миля и половина — отвърна Бранд. — Може би две.

Ейвран знаеше, че грааците могат да носят по-голямо тегло от това на дете. Беше виждала стария Кожоврат да задига теле от полето, а то не би могло да е кой знае колко по-леко от Бранд. Беше чувала, че женските грааци понякога пренасят огромните си рожби от едно гнездо в друго, ако има някаква опасност. Но грааците не можеха да пренесат подобна тежест на голямо разстояние.

— Явно е летяла по посока на вятъра.

Ейвран отлично знаеше, че ако се бяха движили срещу вятъра, дори и от две мили халите щяха да го подушат.

— Да — потвърди Бранд. — Точно така. А и аз не помръднах, докато ордата не отмина.

— А другите? — попита Ейвран.

Бранд тъжно поклати глава.

— Няма ги. Някои се измъкнаха с бързите си коне — херцог Хейбърд и приятелите му… — Той спря; гласът му потъмня от ярост при спомена за тези страхливци. — А какво ще кажеш за собствените си приключения? — попита с друг тон Бранд, за да смени темата. — Доста си пораснала, откакто те видях последния път.

— Пораснала? — възкликна тя. — Само за една седмица?

— Е, може и да не е с цяла глава, но наистина си пораснала.

Той протегна ръка и докосна наметалото й. Старото синьо наметало на небесен ездач беше покрито с мънички коренчета, сякаш от влажната тъкан бяха покарали семенца. Човек наистина трудно можеше да забележи следи от синята вълна. Коренчетата се бяха преплели едно в друго, образувайки плътна нова тъкан. Това трябваше да е магьосническата й одежда, която като Земен пазител щеше да я прикрива и предпазва от опасности.

— Да — съгласи се Ейвран. — Вероятно съм пораснала.

Изпита неясна тъга. Не беше станала по-висока, но се чувстваше поне с хиляда години по-стара. Бе станала свидетел на смъртта на твърде много невинни хора в сраженията при Карис и Фелдъншир. За една седмица беше видяла повече чудеса и ужаси, отколкото би могла да изпита за цял живот. Всичко това я беше променило и беше събудило зелената земна кръв, която течеше във вените й. Вече не беше човешко същество. А чародейка, властелин на енергии, което объркваше не по-малко нея самата, отколкото хората около нея.

Бранд се усмихна широко и каза с дрезгавия си глас:

— Толкова съм щастлив…

И пак я прегърна.

След това я пусна и лицето му отново придоби делови вид.

— Значи отиваш в подземния свят?

Ейвран кимна. Бранд я огледа изпитателно и продължи:

— Бих дошъл с теб, ако можех. Но се боя, че с една-единствена ръка едва ли ще съм ти от полза. Вярно, че мога да мъкна някой вързоп с храна или посуда, но…

— Няма нищо — прекъсна го Ейвран.

— Работата е там, че мога да помогна и другояче. Аз съм силен мъж, Ейвран, винаги съм бил силен. Искам да вземеш силата ми.

Ейвран преглътна мъчително и очите й се насълзиха.

— Искаш да бъдеш мой Посветител?

— Не само аз. — Той кимна към насядалите в пещерата ловци. — Много от нас биха дали всичко, за да помогнат — всичко. Може и да не сме достойни да крачим до теб или Габорн като Повелители на руни, но наистина ще направим, каквото можем. Кралските облекчители донесоха стотици силари!