Леговище от кости

Ейвран заби тоягата си в земята и от изтощение се подпря върху нея.

— Готова ли си да приемеш даровете си? — попита Габорн, докато нарамваше доспехите си.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да го направя тук — изненада се Ейвран, — а не в кула на Посветители?

— Много далеч сме от каквато и да било кула — отвърна Габорн. — Йоме доведе облекчител и няколко души за Посветители. Върви намери нещо да хапнеш и после ще видим от какво имаш нужда.

Ейвран вдигна края на наметката пред лицето си. На тази височина въздухът беше хладен като през есента и вятърът духаше напористо, мяташе се насам-натам като неспокойна хрътка. Тя тръгна след Габорн към устието на пещерата.

С всяка следваща крачка пеенето се чуваше все по-силно; отекваше в стените на пещерата.

— Защо пеят?

— Празнуват — отговори Габорн. — Ордата на халите е натикана в земята.

„Нищо чудно, че пеят“ — помисли си Ейвран.

Седемдесет хиляди победени хали. От векове не бе имало такова сражение. И все пак от толкова много пролята кръв — дори на хали — Ейвран усещаше в устата си вкус на вкиснало.

Не по-малко от двеста мъже се бяха скупчили около огъня близо до входа на пещерата. Повечето бяха дребни владетели от Мистария и Хиърдън, но мнозина бяха и Рицари на справедливостта, които не признаваха господар над себе си, а някои бяха тъмнокожи воини, облечени в жълтите цветове на далечния Индопал.

Няколко десетки селяци също бяха последвали войската на Габорн. Повечето бяха навлекли елеци от агнешка кожа и плетени вълнени шапки. Някои бяха просто любопитни фермери и ловци, дошли да зърнат Земния крал, но повечето носеха тежки топори и лъкове от тис, сякаш нетърпеливи да се влеят в редиците на армията на Габорн.

Някой изкрещя:

— Всички да приветстваме Земния крал!

Избухнаха необуздани викове.

Ейвран пристъпи към отвора на пещерата и погледна нагоре. Трепкащата светлина на огъня осветяваше опушения таван, от който провисваха сиво-зелени валма, приличащи на водорасли. Огромен паяк-слепец пълзеше тромаво по тавана и се хранеше с тях.

Дори тук, до входа на пещерата, флората и фауната на подземния свят изглеждаха странни и призрачни. Ейвран се поколеба — страхуваше се, че щом влезе, ще напусне света зад себе си и ще започне пътуването й надолу.

Вдигна отново поглед към изпълненото със звезди небе. Вдиша дълбоко чистия планински въздух и се заслуша в кроткото гукане на гривека, след което прекрачи ръба на пещерата. Пътуването й беше започнало.

Седнал на един камък наблизо, един рицар се опитваше да изправи деформирания си шлем. Момчетата разтурваха лагера — издърпваха гърнетата от огъня и проверяваха за кой ли път вързопите си. Рицар с посивяла коса от Индопал клечеше на земята и заглаждаше с брус металните върхове на стрелите си.

Всички се суетяха насам-натам. Тя изпита усещането, че ще се случи нещо неотложно, сякаш целият този народ беше очаквал Габорн не само от няколко часа, а цял живот.

Вайлдът на Бинесман стърчеше насред тълпата. Чародеят беше създал това същество, за да бъде воин на Земята. Вайлдът беше една от малкото жени в групата и държеше бойна тояга от дъб. Беше облечена с панталони от еленова кожа и вълнена туника. Бе красива млада жена, но нещо във външността й смущаваше. Огромните й зеници бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни, а косата й падаше върху раменете на авокадовозелени вълни. Кожата й също беше зелена, с цвета на млади листа. Ейвран пристъпи към вайлда.