Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
Лиза слезе и остана приведена под въртящите се перки. Войникът слезе последен. Пилотът остана в кабината. Макар да беше приземил хеликоптера, както му беше заповядано, явно не желаеше да поеме други рискове.
Анг Гелу затвори люка и тримата бързо тръгнаха през картофените ниви към скупчените каменни постройки над тях.
Оттук къщите с червени покриви изглеждаха по-високи, отколкото й се бяха сторили от въздуха. Централната сграда беше триетажна, с покрив в стила на пагодите. Всички сгради имаха сложна украса. Стенописи във всички цветове на дъгата обточваха вратите и прозорците. Трегерите грееха позлатени, а от стрехите се зъбеха каменни дракони и митични птици. Покрити галерии свързваха сградите и оформяха малки вътрешни дворчета и уединени ниши. Дървени молитвени колела с резба от древни надписи бяха качени върху стълбове из целия комплекс. Пъстри молитвени флагчета се вееха по стрехите.
Макар атмосферата тук да беше като излязла от приказка, нещо като високопланинска Шангри-ла, Лиза несъзнателно забави крачка. Нищо не помръдваше. Повечето прозорци бяха със спуснати капаци. Тишината тегнеше зловещо.
А и тази специфична миризма. Макар да се занимаваше основно с научна работа, Лиза се беше нагледала на достатъчно смърт, докато работеше като специализант в една голяма болница. И най-силният вятър не можеше да отвее напълно миризмата на разложение. Надяваше се единственият й източник да са мъртвите животни. Но ако се съдеше по липсата на посрещачи, надеждите й най-вероятно бяха напразни.
Анг Гелу вървеше напред, следван от войника. Наложи се да побърза, за да ги настигне. Минаха между две сгради и се отправиха към високия храм в центъра.
В централния двор лежаха захвърлени земеделски сечива, сякаш изоставени набързо. Каруца с впрегнат в нея як лежеше обърната на една страна. И това животно беше мъртво, коремът му бе подут до пръсване. Побелелите му очи сякаш ги гледаха втренчено. Подутият му език се подаваше от подпухналите черни бърни.
Лиза забеляза липсата на мухи. Всъщност имаше ли мухи на тази височина? Не беше сигурна. Плъзна поглед по небето. Никакви птици. Никакъв звук освен шепота на вятъра.
— Насам — каза Анг Гелу.
После тръгна към високата двойна врата на централната обител, където явно се помещаваше и храмът. Побутна я, видя, че е отключено, и я отвори сред съпровод на скърцащи панти.
От другата страна на прага ги посрещнаха първите признаци на живот — вляво и вдясно от вратата горяха големи лампи. Маслени лампи — използваха мас от якове. Тук миризмата на разложение беше още по-силна и не вещаеше нищо добро.
Дори войникът се поколеба, преди да прекрачи прага, и премести пушката си от едното рамо на другото, сякаш да си вдъхне кураж. Монахът обаче влезе, без да трепне. Извика за поздрав. Гласът му отекна.
Лиза влезе след Анг Гелу. Войникът остана до прага.
Още няколко лампи осветяваха вътрешността на храма. От двете страни молитвени колела обточваха стените, свещи с аромат на хвойна и тамянови пръчки горяха край триметровата дървена статуя на Буда. Други богове от пантеона се редяха зад раменете му.
Когато очите й се нагодиха към сумрака, Лиза забеляза многобройните стенни рисунки и дървени мандали с изящна дърворезба: изобразяваха сцени, които изглеждаха демонични на трептящата светлина. Погледна нагоре. Галериите се катереха на височината на два етажа; висящите лампи не светеха.
Анг Гелу извика отново.
Някъде над главите им нещо изскърца.
Внезапният звук вкамени всички. Войникът включи фенерче и насочи лъча му към тавана. Сенките се разскачаха и затанцуваха, но освен тях нямаше нищо.
И отново се чу скърцане на дъски. Някой се движеше по най-високата галерия. Въпреки този категоричен признак на живот Лиза настръхна.
— Горе има уединена стая за медитация — каза Анг Гелу. — Отзад има стълби. Ще ида да проверя. Вие останете тук.
Искаше й се да го послуша, но усещаше тежестта както на медицинската си раница, така и на отговорността си. Не човешка ръка беше причинила смъртта на домашните животни вън. В това беше сигурна. Ако имаше оцелял, който да разкаже какво се е случило, именно тя трябваше да чуе разказа му.
Намести раницата си по-високо и каза:
— И аз идвам.
Гласът й не трепна, но все пак Лиза остави Анг Гелу да мине напред.
Монахът заобиколи статуята на Буда и отиде до извит вход в дъното на помещението. Отметна драперията от бродиран със златни нишки брокат. Къс коридор водеше по-навътре в сградата. Затворените капаци на прозорците пропускаха тънки лъчи светлина в прашния сумрак и по варосаните стени. Произходът на червеното петно и провлачената следа по една от стените беше очевиден и без подробна инспекция.