Дело об убийстве, или Отель «У погибшего альпиниста» (Още една заупокойна молитва за детективския жанр)
- Автор: Стругацкие Аркадий и Борис
- Язык: болгарский
- Год: Наследник Стругацких
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Детективная фантастика
Электронная книга - «Дело об убийстве, или Отель «У погибшего альпиниста» (Още една заупокойна молитва за детективския жанр)». Краткое содержание книги:
4
Към сутринта бурята утихна. Станах на разсъмване, когато хотелът още спеше, излязох по къси гащета на стълбището и, пръхтейки и подвиквайки, се обтрих хубаво със свеж пухкав сняг, за да неутрализирам остатъчното въздействие на трите чаши портвайн. На изток иззад хребета се показа слънцето и дългата синя сянка на хотела падна върху долината. Забелязах, че третият прозорец вдясно на втория етаж е широко отворен. Очевидно някой искаше да диша целебния планински въздух дори през нощта.
Върнах се в стаята, облякох се, заключих вратата и прескачайки стъпалата, отидох в бара. Кайса, зачервена и разгорещена, вече свещенодействаше в кухнята край запалената печка. Тя ми сервира сандвич и чаша какао, които унищожих, слушайки с едно ухо как стопанинът тананикаше някаква песничка в работилницата си. „Дано не срещна никого — помислих си. — Утрото е прекалено хубаво за двама…“ Мислех за това утро, за ясното небе, за златното слънце, за пустата пухкава долина и се чувствах същата скръндза като онова, омотано до веждите в шубата си човече, вдигнало скандал за някакви си пет крони. (Казваше се Хинкус и бе посредник по делата на непълнолетни, в отпуск по болест.) Не срещнах никого, само санбернара Лел, който с доброжелателно безразличие наблюдаваше как слагам автоматите. Утрото, ясното небе, златното слънце, пухкавата бяла долина си останаха само за мен.
Когато, след десетте мили до реката и обратно, се върнах, за да закуся, хотелът вече кипеше от живот.
Всичките му обитатели бяха излезли да се попекат на слънце. За радост на зрителите отрочето и неговият Буцефал разравяха и трошаха пресните преспи и от двамата се вдигаше пара. Посредникът по делата на непълнолетните, който без шубата бе жилест тип с остро лице на около трийсет и пет години, подвиквайки, описваше със ските сложни осморки около хотела, без да се отдалечава прекалено много. Господин Дьо Барнстокър се бе насадил в ските, вече целият овалян в сняг, и приличаше на неимоверно дълъг и изтощен снежен човек. Викингът Олаф демонстрираше танци върху ските и аз се почувствах леко засегнат, когато разбрах, че е майстор. От плоския покрив всичко това наблюдаваха госпожа Мозес в изящна кожена пелерина, господин Мозес в своята туника и вечната чаша в ръка и стопанинът, който нещо им обясняваше. Потърсих с очи господин Симоне. Великият физик също би трябвало да бъде в наличност — неговото ръмжене и лай чух, когато бях на три мили от хотела. И той беше тук — висеше на върха на един абсолютно гладък телефонен стълб и ми отдаваше чест.
Изобщо ме приветстваха много топло. Господин Дьо Барнстокър ми разказа, че се е появил мой достоен съперник, а госпожа Мозес от покрива звънна подобно на сребърно звънче за това, че господин Олаф е прекрасен като възмъжал бог. Това ме засегна и не след дълго направих поредната си глупост. Когато отрочето, което днес, без съмнение, беше момче, такъв един див ангел без маниери и морал, предложи надбягване със ски след мотоциклета, аз предизвиках съдбата и викинга и първи хванах края на въжето.
Преди десетина години се бях занимавал с този вид спорт, но тогава световната промишленост още не произвеждаше Буцефали, а и аз бях по-здрав. Накратко казано, когато след три минути отново се оказах пред стълбите, вероятно съм изглеждал зле, защото госпожа Мозес изплашено попита дали не трябва да ме разтрият. Господин Мозес свадливо предложи да го стрият този пишман-скиор на прах, а стопанинът, който в следващия миг се оказа долу, ме подхвана грижливо под мишниците и започна да ме уговаря незабавно да пийна от чудодейния ликьор — „ароматен и силен, който лекува болката и възстановява душевното равновесие“. Господин Симоне подигравателно ридаеше и гукаше от върха на стълба, господин Дьо Барнстокър, извинявайки се, притискаше длан с разперени пръсти към сърцето си, а приближилият се посредник Хинкус, настървено блъскайки се и въртейки глава, питаше много ли счупвания имам и „къде го отнесоха“.
Докато ме отупваха от снега, опипваха, разтриваха, чистеха лицето ми, изгребваха изпод яката ми снега и търсеха каската ми, края на въжето хвана Олаф Андварафорс. Веднага ме оставиха на мира, за да се насладят на новото зрелище, което действително щеше да бъде доста ефектно. Забравен и изоставен от всички, още се привеждах в ред, а невярната тълпа вече възторжено приветстваше новия си кумир. Но на Фортуна, да знаете, й е безразлично кой сте вие — светлокос бог на снега или застаряващ полицейски чиновник. В апогея на триумфа, когато викингът вече стоеше до стълбите, картинно подпирайки се на щеките и изпращайки ослепителни усмивки към госпожа Мозес, Фортуна леко завъртя крилатото си колело. Санбернарът Лел делово се приближи към победителя, внимателно го подуши и внезапно с късо точно движение вдигна крак право пред скиорските му обувки. За повече не можех и да мечтая. Госпожа Мозес изписка, избухна вълна от възмущение и аз влязох в сградата. По природа не съм злорад, просто обичам справедливостта. Във всичко.