Следите остават
- Автор: Вежинов Павел
- Год: 1954
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следите остават». Краткое содержание книги:
Източник: http://bgfilmi.bnt.bg/?p=178
Една минута трите момчета стояха мълчаливи и неподвижни на улицата — без да се поглеждат, всеки със своите мисли. След здрачевината и прохладата на стълбището сега улицата им се виждаше необикновено бляскава и гореща.
— Да отидем в портиерската! — предложи пръв Коста, като местеше босите си крака по горещия плочник.
Предложението беше добро. Те отидоха в портиерската стаичка, заключиха вратата и окачиха един вестник над малкото и кръгло прозорче към стълбището. Така изолирани от целия външен свят, те можеха спокойно да размислят за всичко, което се бе случило.
— Тая работа никак не ми харесва! — заговорви пръв Веселин. — Тука вече действително има нещо!
Сега вече Пешо повече от всички други бе убеден в това. Умът му усилено работеше, но не можеше да стигне до нищо.
— Най-важното е ключът! — каза той тихо.
— Разбира се, ключът! — оживено се съгласи Веселин. — Каквото и да е, но тоя ключ отваря някаква врата! Така ли е?
— Така! — кимна Коста.
— Щом е така — продължи увлечен Веселин, — работата става много интересна! Кажете ми, защо тоя човек има ключове от два апартамента?… Защо е хвърлил ключа?… Защо след това пак си го търси… Защо и досега още не знае, че е изгубил истинския ключ?… Защо ни излъга няколко пъти? — Очите на Веселин просто заблестяха от възбуждение.
— Виждате ли каква заплетена история? — добавя! той със заекване. — Сто на сто тука има някаква конспирация… Тоя човек е фашист, крои нещо мръсно на държавата!…
Думите бяха така смело казани, че и тримата замълчаха настръхнали. Работата, която отначало им се струваше едва ли не забавна шега, започна да става необикновено сериозна и опасна.
— Щом е така — обади се пръв Коста, — ще трябва веднага да обадим на милицията!
— На милицията? — трепна развълнуван Пешо. — Само това не трябва да правим!
— Как тъй — не разбра Коста. — Ами всички ние сме съзнателни пионери! Това е просто… как да ви кажа… това е наш дълг!
— Чакай, не бързай. Ами че още нищо няма и нищо не е станало!
Ами ако цялата работа излезе някоя дреболия? Нали после всички ще ни се смеят?
— Не е дреболия! — на свой ред ядосан каза Коста.
— Може и да не е, пък те да помислят, че е дреболия. Голяма работа станала — някакъв си човек имал ключове от два апартамента!
— А кой е хвърлил ключа и защо го е хвърлил? — попита мрачно Веселин.
— Отде ще знам! — вдигна рамене Пешо. — Може да го е хвърлило момиченцето…
— Ами ти нали знаеш, че те нямат никакво момиченце! — сърдито се обади Веселин.
— Те нямат, но може да е дошло на гости.
— Да но човекът каза, че момиченцето е негово!
— Казал! — вдигна с досада рамене Пешо. — Ти не си ли разбрал, че възрастните, като ги мързи да обясняват нещо, предпочитат да излъжат…
Веселнин отчаяно млъкна. Наистина всичко можеше да бъде и така, както Пешо им го обясняваше, но нещо вътре в него сякаш му подсказваше, че работата в същност е съвсем друга.
— Е, добре, ти какво предлагаш! — въздъхна той Пешо се замисли.
— Предлагам засега да не казваме нищо на милицията — продължи Пешо. — Нека проучим по-добре работата, пък тогава! Първото нещо е да разберем каква врата отваря вторият ключ. Разберем ли това ще ни бъде по-лесно да разберем и всичко друго — случайна работа ли е тая, или има нещо опасно…
— А как да разберем, това не е шега работа! — въздъхна Коста.
— Много просто — ще следим човека! — каза разгорещено Пешо. — Ще го следим непрекъснато къде ходи, с кого се среща, какви работи върши! Ще вървим непрекъснато като разузнавачи по дирите му… Ако го следим добре — не може да не разберем каква му е тайната…
— Тая работа не е лесна! — почеса се Коста — Ще можем ли да я свършим?
— Ще можем! — възкликна възхитено Веселин. — Сто на сто ще можем! Ох, да видиш колко ще бъде интересно!
Коста стана разтревожен от мястото си.
— Не знам! — вдигна той рамене. — Все си е по-хубаво да кажем на милицията! Там хората си знаят работата, ясно им е какво трябва да се направи!… — Ще вземем нещо да изпортим, пък после като пионери как ще носим отговорност!
— Ще носим! — троснато възрази Пешо.
— Нали ти казах, щом стигнем до нещо сигурно или щом почне да става опасно — веднага ще обадим в милицията!
— Добре, съгласен съм! — все още колебливо продума Коста.
— Браво, да живееш! — възхитено възкликна Веселин. — Така е най-хубаво!
Една минута трите момчета радостно мълчаха. — Стаичката вече не им се виждаше така тъмна, сега тя бе най-хубавото кътче на земята. При мисълта за бъдещите приключения и за бъдещите интересни разкрития очите и трите, момчета радостно заблестяха.