Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
Ипуе, като бивш моряк, плавал дори из Великото зелено море, обичаше водата. За него тя бе най-великият дар на боговете. Той и неговата нова съпруга, младата Хаят, ходеха често да плуват в басейна, похапваха, пийваха, правеха любов, спяха и пак плуваха. Той наричаше градината си „Раят на Далечния запад“ и си представяше, че след като умре, когато вече ще е много, много стар, неговата ка ще се оттегли към залязващото слънце и ще влезе във Великите зелени поля на Озирис, които щяха да приличат досущ на неговата собствена градина.
Ипуе възнамеряваше да остави своя рай на наследниците си, а не да умре по най-варварски начин в него. Но в този злощастен ден, седмия от втората седмица на третия месец на Шемшу32, той и младата му съпруга Хаят бяха открити плувнали с лица във водата на басейна, съвсем безжизнени сред разпръснатите цветни венчелистчета около тях. Санеб, кушитският пазач, който откри телата им, когато слънцето отиваше към залез, бе убеден, че това не е обикновен инцидент: господарят му и неговата съпруга бяха умрели внезапно, от жестока и насилствена смърт. Червенокосият Бог на убийството33 бе пресякъл пътя им, промъквайки се невидимо в този рай, за да изтръгне и отнесе двете им души в своята мрежа, две души, преждевременно откъснати от дървото на живота.
— Велика сте вие, о, Ваше Величество, Господарке на двете земи. Свещените ви ръце разпръскват божествен аромат; от вас се носи сладостта на божествената роса. Вашето благоухание достига…
— Я млъквай!
Хатусу смъкна напоената с благовонни масла перука от главата и облекчено разтърси освободената си късо подстригана коса. Свали огърлицата и нагръдника от шията си, изхлузи пръстените и гривните от пръстите и китките си, събу посребрените си сандали и струпа всичко накуп на масичката пред себе си. След това изгледа строго изуменото лице на младия помощник-жрец.
— О, съжалявам.
Господарката на двете земи обхвана глава с ръце и отново се загледа в младия мъж, забил нос в земята пред нея.
— Наистина съжалявам.
Тя зарови из бижутата си и подхвърли един безценен пръстен на стреснатия свещеник.
— Дар от твоя фараон — промърмори тя. — Дори и боговете се изморяват понякога.
Хатусу стрелна с поглед двамата мъже, седящи от двете й страни. Сененмут, с интелигентно и грубовато мъжествено лице, с леко почервенели страни, беше вирнал ядосано нос и дишаше отсечено, а войнствената му брадичка стърчеше агресивно напред. Полагаше максимални усилия да скрие яростта, която се надигаше и кипеше в него заради поругаването, лъснало на показ пред либийците и пред целия народ на Тива. Хатусу не му обърна внимание — тя си имаше свои ядове. Погледна Амеротке, седнал от лявата й страна, спокоен, безпристрастен и все още облечен в своята съдийска тога, макар да бе махнал отличителните знаци на поста си. Лицето му, помисли си тя, би могло да се опише като сурово и грубовато, с дълбоко поставени очи, остър нос и твърда уста и брадичка. Те обаче се смекчаваха от онези тънки „бръчици на смеха“ около тях, от мекия, унесен поглед и от начина, по който пръстите му постоянно докосваха къдриците черна коса, намазана с благовония, спускаща се в два сплита отстрани на лицето му, завързани на края с парче златисточервен шнур. Хатусу винаги се чудеше защо си е пуснал толкова дълга коса, повечето хора го възприемаха като младежки каприз, нещо не особено подходящо за зрели хора. Тя бе дочула обаче, че това е изпълнение на даден обет, свързан с някаква ужасна трагедия от младостта на Амеротке. Съдията никога не го обсъждаше и затова и Хатусу никога не го питаше. Тя се обърна отново към чакащия младши свещеник:
32
Горещият сезон. — Б.пр.
33
Бог Сет. — Б.пр.