Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Изведнъж кръвта ми се смрази. Сега вече разбирах каква опасност грозеше лагера. Вълшебната граница чезнеше, защото дървото на Талия умираше.
Някой го беше отровил.
Пета глава
Получавам нов съквартирант
Случвало ли ви се е някога да се приберете у дома и да откриете стаята си обърната с главата надолу? Все едно някой е решил да ви помогне и да я „подреди“ (например мама), след което нищо не си е на мястото? И дори и нищо да не липсва, остава неприятното усещане, че някой е ровичкал из вещите ви и навсякъде има следи от препарат за почистване на мебели.
Точно така се почувствах, когато видях отново лагера.
На пръв поглед всичко си беше както го помнех. Голямата къща със синия островръх покрив и верандата си беше на мястото. Слънцето огряваше ягодовите поля. В долината се белееха античните сгради с мраморни колони — амфитеатърът, хиподрумът, столовата с изглед към Лонг Айлънд. Между гората и потокът се гушеха хижите — странна сбирщина от дванайсет постройки, посветени на различни олимпийски богове.
Но сега във въздуха се усещаше заплаха. Личеше си, че нещо не е наред. Вместо да играят волейбол на игрището, сатирите и лагерниците приготвяха мечове и копия в оръжейната. Дриади с лъкове и стрели изплашено разговаряха в края на гората. Дърветата изглеждаха повехнали, тревата на моравата беше пожълтяла, а петната от изгарянията по хълма се набиваха на очи като грозни белези.
Някой беше посегнал на най-любимото ми място в света и това определено ме караше да кипя от гняв.
По пътя към голямата къща срещнахме доста познати от предишното лято. Те обаче не се спряха да поговорим. Не ни поздравиха с добре дошли. Някои се взираха напрегнато в Тайсън, но повечето просто ни подминаваха мрачно, вглъбени в задачите си — да разнасят съобщения, да наточат мечовете на точиларското колело. Лагерът приличаше на военно училище. Не се шегувам, честна дума. Много добре знаех как изглежда едно военно училище — бяха ме изключвали от две.
Но това не правеше никакво впечатление на Тайсън. Той беше като зашеметен от гледката, разкрила се пред очите му.
— Какво е това? — попита със затаен дъх.
— Конюшните на пегасите — отвърнах. — Крилатите коне.
— А онова там?
— Ааа… тоалетните.
— А това?
— Тук спим. Ако не се знае кой от боговете ти е родител, те слагат в хижата на Хермес, ей онази кафявата. Когато стане ясно, те преместват при останалите деца на майка ти или баща ти.
Той ме погледна с възхищение.
— Ти знаеш къде си, нали?
— В Номер 3. — Посочих ниската сива постройка от морски камък.
— И живееш там с приятели?
— Не, сам съм. — Не ми се обясняваше. Истината беше, че освен мен в хижата нямаше никой друг, тъй като изобщо не е трябвало да се появявам на този свят. След Втората световна война, Тримата големи — Зевс, Посейдон и Хадес — бяха сключили споразумение да нямат повече деца от простосмъртни жени. Ние бяхме твърде силни и непредсказуеми. Ядосахме ли се, причинявахме проблеми. Като Втората световна война, например. Договорът между Тримата големи беше нарушаван само два пъти — веднъж, когато на Зевс му се родила дъщеря, Талия, и втори път, когато съм се появил аз. Нито тя, нито аз е трябвало да се раждаме.
Талия беше превърната в ела на дванайсетгодишна възраст. А аз… е, аз правех всичко по силите си, за да избегна участта й. Често сънувах кошмари в какво би ме превърнал Посейдон, ако бях на прага на смъртта — в планктон, сигурно. Или пък в обикновени водорасли.
Намерихме Хирон в стаята му в голямата къща, събираше си багажа в дисаги под звуците на любимата си музика от шейсетте. Може би трябва да поясня, че Хирон беше кентавър. От кръста нагоре приличаше на обикновен мъж на средна възраст с къдрава кафява коса и рехава брада. От кръста надолу обаче беше бял жребец. Когато скриеше долната си част във вълшебната инвалидна количка, спокойно можеше да мине за човек — в този си вид той ми беше преподавал антична история в шести клас. Но през повечето време, стига таваните да бяха достатъчно високи, Хирон предпочиташе да е в истинския си облик.
Щом пристъпихме прага, Тайсън застина и радостно извика:
— Пони!
Хирон се обърна рязко, изглеждаше обиден.
— Моля?
Анабет изтича и го прегърна.
— Хирон, какво става? Нали не си… тръгваш? — попита тя с треперещ глас. Хирон й беше като втори баща.
Кентавърът я погали по главата и се усмихна.
— Здравей, дете. О, Пърси! Колко си пораснал!
Трудно ми беше да намеря думи.
— Клариса каза… Тя каза, че…